Уилл Лэвендер - Превъзходство

Той стисна устни, намръщи се, после каза:

— Тя е изневерявала на Майкъл. Ходила е с колата на юг, сигурно се е срещала с друг преподавател. А може би дори и със студент.

— Сигурен ли сте?

— Да. Всеки уикенд е ходила до университета „Дюмант“.

Алекс си спомни какво бе казал Крисчън. „Процедурата — помисли си тя. — Сали също е играела“ .

— Да тръгваме — каза детективът. — Става късно.

На пода имаше лампа без абажур, голата електрическа крушка хвърляше бяла светлина. На едната стена имаше грозна тъмна пукнатина. Някой от разследващите я бе оградил с тебешир. Един стол бе прекатурен в ъгъла. Покривката на масата бе издърпана и чиниите бяха разпилени по пода, някои бяха счупени на хиляди блестящи парченца. „Съпротивлявал си се, нали, Майкъл? Борил си се с това копеле и почти си го победил“.

— Сали Танър се е прибрала към девет вечерта — каза Блак. — Заварила всичко така. След това тръгнала към кабинета.

— Мили боже! — възкликна Алекс.

— Разбира се, няма никакви свидетели. Студентите под наем от другата страна на улицата вдигали купон и не са забелязали нищо. Сякаш убиецът изобщо не е влизал в къщата. — Блак се размърда неспокойно. — Елате да видите и кабинета.

В коридора имаше двама оперативни работници, говореха си тихо. Погледите им се стрелнаха към Алекс, задържаха се върху нея за секунда, после се отместиха. Всичко в къщата на мъртвия беше обвито в мистерия.

„Той си мисли, че съм готова за това — помисли Алекс. — Мисли си, че вечерният курс ме е подготвил“ . Искаше да каже нещо. Да му обясни, че не е готова.

И наистина не беше. Но влезе в ужасната стая. Кървавото петно беше първото, което забеляза. Полицаите бяха очертали и него с тебешир. Крилата на Роршаховата пеперуда, разклоненията, излизащи като пламъци от краищата — толкова педантично пресъздадени, сякаш бяха рисувани с четка. Но също така и прости, като драсканица на дете.

— Забележете колко прецизно е всичко — каза Блак. — Абсолютно същото като в „Дюмант“, до последната мазка по стената. А и книгите…

Алекс огледа книгите. Отначало й се сториха хаотично пръснати, но когато се взря по-внимателно, видя, че са внимателно подредени. Не бяха просто пуснати на пода, а по-скоро наслагани преднамерено, с цел, като инструменти върху хирургическа табла. Но не можеше да се съсредоточи, а и не искаше — книгите я уплашиха повече, отколкото ако бе видяла трупа на Майкъл Танър.

— Тази върху очите му — каза тя с пресипнал глас. — Коя беше?

— Фолоус — отвърна Блак. — „Спиралата“.

Разбира се.

— Иска да ни напомни за „Дюмант“ — продължи Блак. — Това е като снимка на предишните убийства, пресъздаване. Римейк. Ще ни помогнете ли, доктор Шипли?

— Да — каза тя тихо. Гърлото й бе пресъхнало, стискаше юмруци, ноктите й се бяха впили в дланите. Преди всичко й се струваше трагично; но сега, когато стоеше тук, насред тези книги, които я заливаха като вълна, осъзна истинската същност на престъплението — то беше гнусно. Изведнъж се вбеси. Искаше да се изплюе, да скъса книгите, да потърси отговора вътре в тях, да скрие огромното безсмислено петно на стената, което се бе превърнало в око, в камера, която я следеше. И се опитваше да проникне дълбоко в нея. — Да, ще ви помогна.

Блак кимна, а Алекс огледа за последно разхвърляния кабинет. „Как може никой да не е чул борбата? — зачуди се, докато минаваше покрай детектива. — Защо никой не му е помогнал?“

— Къде отивате? — попита Блак.

— Трябва да се видя с един човек.

— Кой?

— Ричард Олдис — отвърна Алекс и се махна от тази стая на ужасите и от призраците, с които беше пълна тя.

Надзирателите без лица, както винаги, стояха на стража до Олдис. Черните крачоли на панталоните им бяха с идеални ръбове.

— Вече сме в разгара на пътешествието си — каза Олдис. — На път сме да открием кой всъщност е Пол Фолоус.

— Защо просто не ни кажете? — Мелиса Лий носеше тениска на „Пиксис“ 14 14 Алтернативна американска рок група от Бостън, оказала влияние върху Кърт Кобейн от „Нирвана“. — Б.пр. и съдрани панталони, пристегнати с вратовръзка вместо колан. Боядисаните й в черно устни блестяха, тъмната й мазна коса висеше над пронизващите й зелени очи. — Ако знаете самоличността му, както твърдите, защо просто не ни я разкриете?

— Съгласен съм с нея, професоре — каза Майкъл Танър, който седеше до Лий. Беше кльощав и изглеждаше още по-слаб, само кожа и кости, заради торбестия си пуловер и острите си черти. Имаше разни слухове за Танър и Лий, всъщност имаше слухове за Лий и почти всяко момче от колежа, както и за няколко момичета. Алекс забеляза колко близо са лактите им, колко близо един до друг бяха седнали. — Просто ни кажете кой смятате, че е. Тази загадка, тази…