Уилл Лэвендер - Превъзходство

Мониторът угасна.

— Какво стана, по дяволите? — възкликна Крисчън Кейн.

— О, не отново — каза Келър.

Алекс затаи дъх. Не й харесваше, че я изоставя така. Не и след като бе събрала всичката онази информация от ректора Фиск. Не и след като бе видяла снимките от местопрестъпленията. Чувстваше, че вече е по-близо до отговора, сякаш посланието в книгата най-накрая започваше да придобива реални измерения.

— Трябва ли да го чакаме да се появи отново? — попита Лий раздразнено.

Но преди някой да отговори, мониторът просъска и на него отново се появи картина. На масата на Олдис седеше непознат мъж. Беше със сив костюм и малки очилца, които още повече смачкваха лицето му. Взираше се тържествено в камерата.

— Казвам се Джефри Олифант — каза бавно мъжът, гласът му беше глух. — Аз съм директорът на затвора „Рок Маунтин“. Със съжаление ви информирам, че доктор Олдис няма да може да продължи лекцията си тази вечер. Отведоха го в килията му, където ще бъде прегледан от медицинския ни персонал. Страда от рядка неврологична болест, както вече ви е казал. Няма нищо тревожно. Ако е в състояние да преподава, ще изнесе следващата си лекция както е по разписание. Благодаря ви за разбирането.

И екранът отново угасна.

„И какво да правя сега?“, зачуди се Алекс.

Отново си тръгна с Келър.

Не беше студено като предишната седмица. Студентите бяха навън, някои седяха на пейките. Във Върмонт през януари не ставаше по-топло.

— Все още ли мислиш, че лъже? — попита тя Келър. Вече го чувстваше близък. Глупаво е, да, призна пред себе си. Играеше си някакви момичешки игрички. Само една разходка с него през снега и вече смяташе, че може да му има доверие.

Почти.

— Трудно е да се каже — отвърна Келър. Снегът бе започнал да се топи и пътеките бяха кишави. Водата се просмукваше в тревните площи и ги превръщаше в тъмни лепкави кални полета. — Всъщност изпитвам съжаление към това нещастно копеле.

— Не бива — каза Алекс. — Той е убил… — И спря.

— Знам, знам. Онези момичета. Но е толкова жалък, приклещен там в онази килия с надзирателите зад него. Можеш ли да си го представиш?

— Не.

— Аз също. Мисля, че ако съм на негово място, ще се самоубия. Ще приключа с всичко. — Келър млъкна, очевидно обмисляше нещо. — Искам да ти задам един въпрос.

— Давай.

— Кой от нас според теб е любимецът на Олдис?

Тя си спомни за книгата в стаята си.

— Не знам.

— Мисля, че е Даниел Хейдън.

— Шегуваш се.

— Погледни го само, Алекс. Той нямаше никакво намерение да напуска курса. Същият е като Олдис. Харесва му да играе подобни игрички и да гледа как хората му се връзват. При него всичко е роля. Той е единственият, който…

„Не е като останалите“. Знаеше, че Келър иска да каже точно това.

— Може би.

— Не си съвсем убедена.

Алекс се замисли, представи си лицата на студентите. Представи си начина, по който общуваха с Олдис, и начина, по който той ги… манипулираше. Силна дума, но с такова усещане беше останала: че той си играе с тях, насъсква ги с обещанието, че ще научат кой е Фолоус. Това беше неговият морков.

— Аз пък мисля, че Олдис не харесва никой от нас — каза тя. — Не и изцяло. Целият курс ми се струва много зловещ.

— Искаш да кажеш, че „Разгадаване на литературна мистерия“ не е любимият ти курс? — попита той и се ококори театрално.

Алекс се засмя.

— Нямам предвид това. Просто… чувствам се странно в онази зала. Не знам. Звучи глупаво.

— Не — каза той. — Продължавай. Какво чувстваш?

— Че Олдис си играе с нас — отвърна тя. — Все едно е кукловод, а ние сме неговите марионетки.

— Можеш да се откажеш, когато поискаш, Алекс. Знаеш го.

Тя извърна поглед.

— Знам. Сигурно ме е хванала параноята. Но има и нещо друго под повърхността. Което клокочи.

— Клокочи? Откъде е това? От „Сто и една готварски рецепти“?

Тя го сръга и усети мускулите под дрехите му. И почувства как нещо потрепна дълбоко в корема й.

Продължиха към Филбрик Хол.

— Трябва някой път да учим заедно — каза Келър.

— Да — съгласи се тя. — „Да? Глупачка!“

— Какво ще кажеш за утре вечер? Можем заедно да четем Фолоус. Великолепният мистериозен роман „Спиралата“. Можем да разгадаем мистерията.

— Звучи добре.

— Тогава сме на мой терен — каза Келър. — „При Ребека“, точно в седем.

— Ще дойда.

Келър кимна и я остави сама на алеята. Докато се прибираше в стаята си, тя осъзна, че е забравила да си поеме дъх.

На следващата сутрин Алекс пак отиде в дома на ректора Фиск. Този път старецът я очакваше.