Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Разкажете ми за Айова — каза тя, когато се настаниха във всекидневната. — Професор Олдис каза, че трябва да започнем оттам, от родното място на Ръдърфорд. Случило ли се е нещо там?

— Повечето герои на Фолоус са от Айова — каза Фиск. — Чарлз Ръдърфорд също. Винаги се е смятало, че Айова е кота нула, центърът на картата. Ако искаш да намериш Фолоус, трябва да започнеш именно оттам.

Направи й впечатление, че гласът му е колеблив.

— Но?

— Ричард не беше съгласен. Поне отначало. Струваше му се, че Айова е димна завеса, също като „снимката на автора“, на която е амбулантният търговец на енциклопедии. Фолоус пише за Ню Йорк, за Европа. На пликовете, с които изпращал ръкописите си, имало европейски пощенски марки. Всичко прилича на фарс, сякаш Фолоус нарочно е избрал това забравено от бога място за отправна точка на пътешествието на своите герои. Много типично за него: щом изглежда, че означава нещо, значи не означава нищо.

— А градът, от който е Ръдърфорд?

— Хамлет. Пущинак.

— Олдис ходил ли е там? Преди, имам предвид?

— Ходил е. Заедно с Лок.

— Лок?

Фиск изглеждаше изненадан.

— Ричард не ви е разказал за Бенджамин Лок? О, вие още дори не сте започнали своя вечерен курс.

— Кой е той?

Фиск седна на дивана и кръстоса крак връз крак.

— Доктор Бенджамин Лок беше култова фигура в университета „Дюмант“ — започна той. — Ричард е учил в „Дюмант“, а след това е станал преподавател там, разбира се. Лок бе един вид професор ренегат. Жените в „Дюмант“ го обожаваха, а мъжете искаха да са като него. Беше сред постоянното присъствие в бунтарските студентски движения в началото на седемдесетте, ходеше на лекции с чарлстони и с хипарски огърлици от мъниста. Виждал съм го веднъж, мисля, че през седемдесет и първа. Приличаше повече на студент, отколкото на преподавател, но гениалността му прозираше дори под този външен вид. В това отношение беше досущ като Ричард.

— И той е бил преподавател на професор Олдис, така ли?

— Точно така. Лок преподаваше теория на критиката. Трябва да разбереш, Лок беше изцяло от школата на Реймон Пикар 15 15 Реймон Пикар (1917) — френски учен, застъпник на академичния подход в литературната критика, яростен противник на „новата литературна критика“ на Ролан Барт. Техният разгорещен публичен дебат е един от най-важните етапи в развитието на структурализма. — Б.пр. . За него литературата беше съвкупност от математически модели и той смяташе, че работата на читателя е да ги разгадае и да изпълзи в дупката. Да потъне в книгата.

„В дупката — помисли си тя. — Заешката дупка“.

— Бен сякаш си играеше с някаква машина — продължи Фиск. — Пред студентите си късаше кориците на книгите и режеше с резец страниците, физически унищожаваше книжните тела, за да може след това да ги изследва парче по парче.

Алекс си спомни страниците, които Олдис им бе показал на камерата.

— Предполагам, че това се е сторило на Ричард някакъв вид изкуство — каза Фиск. — Някакво прозрение. Разбира се, двамата станали неразделни от мига, в който Лок осъзнал колко мощен интелект има Ричард.

— Лок ли насочи доктор Олдис към Пол Фолоус?

— Да. По онова време Фолоус не беше известен, но Лок бързо промени това. Беше през 1972 година. Романът „Златното мълчание“ все още не се бе появил, а мнозина смятаха, че Фолоус не е нищо особено. Може би някаква съвременна версия на Идит Уортън. Всъщност Бенджамин Лок е първият учен, който предложи хипотезата, че Пол Фолоус може и да е жена.

Алекс се замисли над това. Стотината страници от „Спиралата“, които бе прочела, много добре пасваха на тази теория. Имаше нещо женствено в писането му.

— Казахте, че Бенджамин Лок е променил възприятието за Пол Фолоус — припомни му тя. — Как го направи?

— Много внимателно — отвърна Фиск. — Създал елитна група от свои ученици. Малка подбрана група от най-добрите студенти по литература в „Дюмант“. Наричали се Айовците.

— И Ричард Олдис…

— … бил един от тях, да. Естествено, че ще бъде. Именно на техните тайни срещи в дома на Бенджамин Лок се родила митологията около Пол Фолоус.

— Но какво им е преподавал Лок? След като не се е знаело много за романите му, то тогава каква информация им е давал?

— Той ги заразил с фикс идеята, Алекс. Просто си ги представи. — Алекс се наведе напред и се загледа във вечно мърдащите пръсти на възрастния мъж и налудничавите сложни сенки, които хвърляха по стената на всекидневната. — Студентите повярвали, че единственият му дотогава роман — „Спиралата“ — не е просто книга, а… нещо друго. Нещо като карта на съкровища. Съвсем нова и непроучена, която никой не си бил направил труда да разгадае. И че те ще са първите, които ще го сторят. Представи си колко велики са се почувствали.