Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Не. — Но след като го каза, бързо се поправи. — Не знам.

— Не — повтори професорът, като имитира гласа й. — Не знам. Кое от двете, Александра?

— Нямах достатъчно време за наблюдение. — Внимателно опита храната. Беше изключителна, но тя не искаше Олдис да види удоволствието й. — Но ще ги наблюдавам. Всички сме отседнали у ректора Фиск…

— Фиск — изсъска Олдис. — Старецът извади ли вече митичния ръкопис? — Изсмя се, но очите му не се откъсваха от нея. Алекс извърна поглед към сенките в кухнята. — Кажи ми нещо значимо.

Алекс го погледна през пламъка на свещта. „Копеле!“

— Видях къщата.

Ъгълчетата на устата му се вдигнаха още нагоре. Той остави вилицата върху чинията си и тя тихо изтрака в порцелана. След това подпря брадичка върху сплетените си пръсти.

— Продължавай.

— Каза, че според теб убиецът е познавал Майкъл.

Олдис кимна едва доловимо.

— Мисля, че ще се окажеш прав — добави тя.

— Разбира се, че съм прав — отвърна той. Ръцете му се раздвижиха. Тя наблюдаваше как пръстите му танцуват от чашата към ножа, после към покривката и обратно. Чаша, нож, покривка. Нервите му бяха опънати до скъсване, тя го знаеше. — Щеше да ми опишеш къщата на Майкъл Танър.

Но тя мълчеше. Усещаше как балансът на силите се наклонява едва доловимо в неин ущърб, а не можеше да го позволи. Не отново.

— Твой ред е, професоре — каза тя, без да откъсва очи от него. — Контактувал ли си с Даниел Хейдън преди смъртта му?

— Не ставай глупава — отвърна Олдис. Но отговорът му беше прекалено бърз, прекалено рязък. — Бих могъл да се затворя като книга и тогава към кого ще се обърнеш? Към оня нещастник детектива? Към приятелите ти, които си падат по конспиративните теории?

Тя го изгледа злостно, пулсът й бе ускорен. Накрая кимна и каза:

— Беше като в „Дюмант“. Къщата на Майкъл, местопрестъплението — всичко беше абсолютно същото, с изключение на кухнята.

Олдис замръзна и я погледна въпросително.

— По целия под имаше пръснати чинии. Бяха счупени, покривката бе издърпана от масата и всичко бе разпиляно из цялата стая. Навсякъде парчета стъкло и порцелан. Столовете бяха преобърнати и по стените имаше петна.

Олдис се замисли. След това попита:

— Колко бяха чиниите?

— Какво?

Професорът въздъхна.

— Лесен въпрос, Александра. Колко чинии имаше?

Тя се опита да си спомни кухнята и пръснатите парчета. Но напразно. В съзнанието й изплува само библиотеката, книгите, ужасната тишина в къщата…

— Не знам — каза тя засрамено. — Не мога да си спомня.

— Ще си спомниш — увери я Олдис и в усмивката му се появи напрежение. — Довечера ще сънуваш тези стаи. И когато се появят в сънищата ти, гледай да обърнеш внимание на подробностите. Чудя се дали в къщата е имало още някой, освен Майкъл?

— Още някой?

Олдис не каза нищо, а отпи голяма глътка от виното. Когато остави чашата, устните му бяха изцапани с тъмночервено.

— Книгите — каза той. — Разкажи ми за тях.

— Отначало помислих, че са разхвърляни хаотично — каза тя, — но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че има ред. Убиецът е бил много внимателен, много прецизен. Искал е да ни даде да разберем, че в това убийство неговите действия са точно толкова важни, колкото и смъртта на Майкъл.

— Хаосът не съществува. Не и при този човек. Фиксирането му върху убийствата в „Дюмант“ го е направило нестабилен. Той пише нещо като продължение, разбираш ли? А в продължението писателят не може да достигне нивото на оригинала. Това е невъзможна задача.

— Искаш да кажеш, че ще се удави в дълбокото?

— Да, това е моето предсказание. Той ще се разпадне на парчета, защото това, което прави, не е негово авторско дело. То принадлежи на истинския убиец от „Дюмант“, който ти…

— Да — прекъсна го тя и бързо извърна поглед.

— Нищо не е негово — продължи Олдис. — Това е човек с невероятен комплекс за малоценност. Той е гневен. Разкъсва се от гняв, излъчва го. В момента си играе на чужда игрална площадка, намира се в нечий чужд ум. Той е крадец, а всички крадци накрая ги залавят. Но…

— Да, професоре?

— Белята ще бъде сторена — каза тихо Олдис.

Алекс седеше и се взираше в него. Усмихнатите му устни се раздалечиха и се разтегнаха във формата на буквата О. Ръката му се вдигна бавно към лицето, толкова бавно, че тя проследи целия й път. След това той отново я свали към покривката и почти докосна с нея пламъка на свещта, преди да я постави върху бузата си, върху поразената от удара плът, където пръстите му се разпериха и затвориха челюстта. Тя се извърна, докато той си оправяше физиономията.