Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Замисли се над нещо — каза накрая Олдис. — Над нещо, което казах и което се връзва с твоите хипотези за престъплението.

— Не — отвърна тя. — Просто… Може ли да задам един въпрос, професоре?

Видя, че той се поколеба, черните му зеници се свиха, когато премести погледа си върху нея. След това чу гласа му, остър като нож.

— Само ако този път си любезна.

— Знаеш ли някой някога да е бил убит, докато е играел Процедурата?

Вената на челото на Олдис се напълни с кръв и започна да пулсира. Той обмисли въпроса, преди да отговори.

— В различните университети се играе по различни начини — каза накрая. — Навсякъде има различни правила.

— А Бенджамин Лок? Какви бяха неговите правила?

Олдис отвори уста да каже нещо, но спря. След това заговори със спокоен премерен тон.

— Не искам да говорим за това точно сега.

Тя кимна, погледът й се плъзна по него и се спря на коридора. Той водеше към стая, чиято затворена врата я накара да застане нащрек.

— Къде е тя? — попита Алекс.

— Имаш предвид Дафни? — попита професорът. — На безопасно място. Тя си има свой живот, свои приятели.

— Прекоси кухнята, мина през отразен в ножа лунен лъч. Не носеше обувки и босите му стъпала шляпаха по издрания линолеум. Когато мина зад масата, спря и се надвеси над Алекс. Сега беше само на сантиметри от нея.

— Разкажи ми за „Дюмант“ — каза тя, все така с гръб към него. — За това, което се случи там.

— Това да не е някаква криза на съвестта, Александра? Да не би да не вярваш на собствените си открития по време на вечерния курс? Да не би да се съмняваш в невинността ми след всичките тези години?

— Вярвам в това, което направихме в Айова — каза тя с треперещ глас. — Вярвам…. — … „в теб“ , й се искаше да каже.

— Човекът, извършил онези престъпления, е мъртъв — продължи Олдис. — Помниш какво се случи. Ти беше там. Това, което с гаджето ти открихте в Айова, беше вярно. То беше самата истина. Откакто си под моя опека, това е единственото нещо, което си свършила правилно от край до край. Ти ми помогна да си върна живота и аз никога няма да го забравя.

Тя се извърна към него.

— Защо никога не си говорил за това?

Олдис не отговори.

— Никога не си говорил за нищо от миналото — продължи тя, вече събрала кураж. — За предишния си живот, онзи отпреди „Дюмант“. Преди Фолоус и Лок и…

— Престани! — извика Олдис и Алекс се сви. Усмивката все още беше на лицето му, но очите му бяха преизпълнени с гняв. От чашата бяха изскочили капки вино и бяха оцапали ръката му. — Нямам намерение да говоря с теб за това. Ти все още си моя студентка, Александра. Не бива да забравяш, че във всяко отношение си по-долу от мен.

Внезапно я осени мисъл: „Поне не пия като вампир кръвта на студентите си“ . Очите на Олдис светнаха. Беше отгатнал посоката, в която бе поело съзнанието й.

— Да — изсъска той. — Кажи го. Моля те.

Но тя не го направи. Отказа му това удоволствие.

Той отиде във всекидневната и седна на дивана. Бе метнал жълт чаршаф върху настолната лампа до него, за да приглуши светлината й, и сега седеше под зловещото сияние и се взираше в лабиринта от сенки в другия край на стаята.

— При Фолоус — каза той тихо — има един миг, в който повествованието се обръща. Изследователите на литературата наричат това „волта“, моментът, в който книгата се променя в нещо друго. В „Спиралата“, ако си спомняш, романът на нравите се превръща в изследване на героинята Ан Мари. Започваме да разбираме, че тя не е толкова силна, колкото изглежда в началото, че е уплашено момиче от Айова, изгубено в големия лош град. В „Златното мълчание“ има много волти, понякога обратите са по няколко на една страница. Тази книга е пълна с капани.

Алекс се взираше в него. Все едно отново се бе пренесла в онази лекционна зала в мазето, отново бе студентка и нямаше търпение Олдис да запълни липсващите празнини в познанията й.

— Професоре — каза тя. — Защо ми разказваш това?

Олдис я погледна.

— Време е за обрат, Александра.

— Какво имаш предвид?

— Не става въпрос за бедния Майкъл Танър и неговите счупени чинии. А за нещо напълно различно. За нещо по-старо от вечерния курс и убиеца от „Дюмант“. Отначало си мислех, че човекът, извършил това, е слаб. Да откраднеш чуждо престъпление не е много ласкателно. Изобщо не е литературно, колкото и на нашия невидим убиец да му се иска. Това е разрушение. — Олдис отново отпи от виното и последните капки от чашата изчезнаха в парализираната му уста. — Този човек не прави продължение. Той се опитва да довърши нещо.