Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Добър вечер — чу се глас.

Алекс се обърна. Матю Оуен вкарваше в стаята инвалидната количка — старомодна, с платнена облегалка и някак напълно в тон с потъналата в разруха къща. В нея седеше ректорът Стайли Фиск. Видът му я смая. Беше приведен и свит, като дете в прекалено големи дрехи. Носеше черни очила, а на лицето му имаше дебел слой фон дьо тен. Отгоре бе сложил пудра, а устните му бяха намазани с ярко алено червило. Носеше руса перука с път отстрани. Беше жалка пародия на самия себе си от времето, когато преподаваше в колежа. Оуен добута количката до тях, остави я и започна да слага още дърва в огъня.

— Толкова съжалявам за случилото се — каза ректорът. — Всички вие сте ми скъпи приятели и съм покрусен също като вас.

— Ректор Фиск — намеси се Мелиса. Беше метнала черен пуловер на раменете си и порцелановата бледност на лицето й напомняше на Алекс за момичето, което беше някога. В скута й имаше книга, беше си отбелязала докъде е стигнала, мушнала между страниците финия си пръст. Бе един от романите на Крисчън. — Мислите ли, че Ричард Олдис има нещо общо с това? — Очите й се стрелнаха към Алекс.

— Трябва да сме отворени към всякакви възможности — отвърна ректорът.

— Казват, че Олдис се бил променил след излизането от затвора — обади се Франк. Седеше на покрития с чаршаф диван и държеше изпотена чаша с нещо силно вътре. Ръката му леко трепереше и ледът подрънкваше в стъклото. — Че бил станал по-мрачен, бил се нанесъл в къща недалеч от кампуса и бил започнал да пише нова книга за Фолоус. Още не я бил завършил, казват.

При името на писателя стаята притихна. Оуен разбута дървата в огъня и от камината изскочи взрив от искри, които накараха Алекс да подскочи.

— Трябва да го разследват поне — каза Мелиса. — С Майкъл имат прекалено много общи неща в миналото, не могат да го оставят ей така.

— Минало — изсъска Сали Танър. Все още бе увита в одеялото, но продължаваше да трепери, сякаш само на метър от нея не гореше буен огън. Пламъците хвърляха сенки по лицето й, по скулата й се спускаше черна ивица. Вече не беше двайсетгодишно момиче, пред което е целият живот, смъртта на Майкъл я бе изпълнила с горчивина. Личеше й, че е пила: примигваше срещу огъня и заваляше думите. — Няма никакво минало. Свърши се. Всичко постигнато от Ричард Олдис, известността му, славата му — няма ги вече. Сега е само един жалък старец, който живее в спомените си.

— Не. — Алекс осъзна прекалено късно, че го е казала на глас. — Все още е гениален. Все още има своя интелект.

Сали се засмя и в очите й блесна гняв.

— Разбира се, че ти ще мислиш така.

Алекс прехапа език и извърна поглед.

— Къде е Луис? — обади се Фиск от инвалидната количка. — Няма ли да дойде?

— Луис Прайн сигурно се е побъркал покрай онези откачалки — каза Марсдън.

— Стига, Франк. — Приятелката му игриво му стисна ръката.

— Сериозно, Луси. Казвал ли съм ти с какво се занимава Луис? Директор е на един затвор, в който държат адски гадни типове. Нямам представа как успява да запази разсъдъка си при това положение. Наистина нямам.

— Утре — каза ректор Фиск — ще отидем на поклонението в източния двор пред Кулата. Алекс ще произнесе надгробното слово, а всички, които искат да кажат по няколко думи за Майкъл, също ще получат думата. — Сали изхлипа от дивана, звукът беше сух като мъртви листа. — Много се радвам, че се съгласихте да отседнете при мен. Нямате представа колко съм щастлив, когато чувам отново гласовете на най-добрите си студенти в дома си.

Ректорът помълча, после кимна на Матю Оуен да го закара в стаята му

Сали също излезе и разговорите станаха по-свободни. Алекс се опитваше да ги анализира, да намери в тях информация, която да й помогне в поставената й задача. Но не откриваше нищо. Струваше й се невероятно, че някой от тези хора е могъл да предаде Майкъл, а още по-малко — да го убие. Изглеждаха й точно като на погребението на Даниел: чувстваха се неловко от скръбта си, правеха всичко по силите си, за да запълнят мълчанието, което щеше да ги накара да си представят трупа, библиотеката, разхвърляните книги. „Те са просто група стари приятели, Алекс. Олдис те подведе, измами те. Когато се прибереш, трябва да…“

Качваше се бавно към стаята си.

Разговорът за Олдис отпреди малко я бе разстроил. Беше сигурна, че професорът е невинен за убийствата в „Дюмант“. В края на краищата точно нейното разследване бе доказало извън всякакво съмнение, че Олдис не може да ги е извършил.