Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Той е в самите текстове.

— Какви текстове? — попита Хейдън, вдигна екземпляра си на „Спиралата“ и го размаха. — Това не е достатъчно правдиво, за да е текст. Авторът дори не иска да каже кой е и да защити и една своя проклета теза. Прилича ми на измама.

Олдис понечи да каже нещо, но спря. Облиза устни. Залата отново се бе изпълнила с живот, запулсира от напрежение. Олдис сякаш се приближи, влезе при тях и направи физическа крачка към момчето.

— Е — каза той, — според мен добрата лъжа е като добрата история. Разкрасяването е признак на умение и…

— Лъжете ли, професоре? — попита Хейдън.

Олдис се дръпна назад.

— Моля?

— Просто питам.

— Лъжа. Лъгал съм. Но както и с много други навици, и с този се опитах да се разделя, откакто съм в затвора.

— За какво сте лъгали?

— О, я стига, Даниел — обади се Мелиса Лий. — Остави го да продължи.

Олдис се усмихна от екрана.

— Не, не, нека говори. Въпросът е интересен. Моите лъжи… — Очите на Олдис се превърнаха в цепки, докато си припомняше. — Някога разказвах на студентите си в „Дюмант“ истории, които не бяха съвсем верни. В това отношение бях като великия Пол Фолоус.

— Какви истории?

— Че съм живял в Европа — отвърна Олдис. — Това не е вярно. Най-далечното място, в което съм живял, е Айова.

Студентите се засмяха.

Хейдън обаче остана сериозен. Гледаше екрана. Каза нещо. Никой в залата не го чу, или пък ако беше чул, не му обърна внимание. Беше само една дума: Процедурата .

Но Ричард Олдис чу. И се усмихна.

Докато се връщаше към къщата, Алекс се обади на мобилния на Луис Прайн. Чу познатия глас, записан на гласовата поща: „Аз съм доктор Луис Прайн, директор и главен психиатър на болницата «Оукланд». Моля, оставете съобщение след сигнала. Ако случаят е спешен, свържете се с администрацията. Благодаря“. Чу се кратък сигнал и след него Алекс каза:

— Луис, започвам да се тревожа за теб. Всички ще преспим в къщата на ректора Фиск. Възпоменателната церемония за Майкъл е утре сутринта. Чакаме те. Наистина искам да те видя. Моля те, обади се. — Прекъсна връзката и тръгна през двора.

Завари всички във всекидневната. Разказваха си истории за Майкъл Танър. Щом тя влезе, разговорите им рязко секнаха и всичките шестима бивши нейни колеги я погледнаха, сякаш ги бе хванала да разкриват най-съкровените си тайни. В средата на групата, наметната с одеяло, беше Сали Танър.

„Тя знае — помисли си Алекс. — Знае какво съм намислила“ .

— Нещо ново? — попита Сали. В сините й очи не се четеше никаква друга емоция, освен надежда.

Алекс поклати глава.

— Все още ровят. Детектив Блак е свестен човек, Сали. Ще открие убиеца.

Сали стисна очи, за да не се разплаче.

Крисчън Кейн я прегърна и по незнайно каква причина този жест предизвика ревност у Алекс. За това, че не се бе срещала с останалите толкова дълго, че се бе върнала в Харвард след смъртта на Даниел и не бе спазила обещанието си да поддържа контакт с тях. Погледна към Келър, но той извърна очи.

— Да си поговорим за доброто старо време — предложи Крисчън. — Това би харесало на Майкъл.

— Да — съгласи се завалено Франк Марсдън. — Абсолютно! — Стоеше настрани от другите, Луси Уигинс се бе вкопчила в ръката му.

— Помните ли когато Майкъл попита Олдис дали е сигурен за един цитат от Фолоус? — попита Крисчън.

— Помня — отвърна Мелиса Лий. — Типично за Майкъл.

— Нали? — обади се Сали с безизразен глас. Абсолютно безизразен. Алекс се зачуди дали изобщо помни случката.

Продължиха в същия дух още половин час, разказваха си истории за убития си приятел. Повечето бяха незначителни случки от вечерния курс, на който Майкъл бе подложил на съмнение авторитета на Олдис. Беше блестящ още тогава, като всеки от тях, по свой си начин; когато почна работа в собствената си алма-матер само година след като защити доктората си, Алекс му се бе обадила, за да го поздрави. Спомняше си тона му и как след разговора им си каза: „Не е щастлив, че се връща там, не се вълнува, че пак ще е в този университет. И не го виня“ .

Те говореха, а Алекс ги гледаше. Наблюдаваше ги.

— Спомням си и нещо друго, което Майкъл каза веднъж — обади се Крисчън.

Алекс се взря в писателя, в наболата му брада и вечно неспокойните очи. И в ума й отново изплуваха думите на Олдис от тази сутрин, задачата, която й бе поставил. Възможно ли беше този човек да е убиецът? Възможно ли бе Крисчън с раздърпаните дрехи и отчаяната амбиция да е…