Уилл Лэвендер - Превъзходство

Беше едва забележимо петънце, толкова миниатюрно, че на Алекс й заприлича на прашинка. Посегна да я махне с пръст

— Не — каза Келър. — Не е боклуче. Отпечатано е на страницата. Помислих си, че е само на моята книга, някакъв дефект. Но после отидох и взех екземпляра на библиотеката. Същата работа. Същото петно на абсолютно същото място.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Келър не отговори; просто отвори книгата и посочи. И тя видя малка мастилена точица в края на полето, съвсем мъничка.

Прозрението я удари челно.

— С това се отбелязва страницата!

— Именно. — Очите на Келър блестяха от вълнение. — Нещо като разграничител. Със сигурност е тази страница, защото на следващата няма такъв знак. Страница деветдесет и седма.

Алекс се зачете.

Беше епизод, който се развиваше в родния град на героинята -.Хамлет, Айова. Ан Мари планираше пътуването си до Ню Йорк, което трябваше да се превърне в нейното освобождение. Алекс прочете цялата страница два пъти, но не откри нищо съществено. Абсолютно нищо.

— Не виждам нищо, Келър. За мен това е най-обикновен епизод. Просто думи.

— Вгледай се по-внимателно.

Тя въздъхна. Мразеше тези тестове. Олдис, Фиск, а сега и Келър. Загадка след загадка, предизвикателство след предизвикателство. Не можеше ли да е по-просто?

Прочете текста още веднъж. В този епизод Ан Мари обясняваше на майка си, че заминава за Ню Йорк и че решението й е окончателно. Щяла да живее в апартамент в Ист Енд, при възрастния си чичо. В края на страницата Ан Мари казваше: „Това искам, майко. Напускам Хамлет утре“. И страницата свършваше. Нищо особено.

Алекс бе готова да се откаже, да каже на Келър, че не е открила нищо. Очевидно не беше толкова умна. Мислеше си за други неща, които искаше да сподели с него. Мрачни факти, които бе разбрала за Олдис, и…

И изведнъж всичко се подреди пред погледа й.

Петното. Формата му. Малкият дефект в полето на страница деветдесет и седма. Стори й се, че…

Петното сочеше.

Сочеше към ред в средата на страницата. Крайчето му се протягаше навътре като пръст и насочваше погледа към определено място. Нямаше грешка. Алекс се наруга наум, че не го бе видяла веднага.

„Карта — помисли си тя отново. — А всяка карта има легенда“.

Взря се в петното, постави пръст върху него и го плъзна към реда, към който сочеше. И докато го правеше, видя, че Келър се усмихва.

Там пишеше:

„… в този век жената има нужда да е в центъра на всичко, помисли си Ан Мари. Има нужда да е в сърцето на нещата, в абсолютния център — течното злато на Платон“.

Алекс прочете редовете още веднъж, след това погледна Келър. Той беше вдигнал бирата към устата си, но продължаваше да се усмихва.

— „Течното злато на Платон“? — каза тя.

Келър сви рамене.

— Именно. Точно затова си ми нужна, госпожице Харвард.

— Никъде не съм го срещала това — отвърна тя.

— Тогава значи удряме на камък.

— Но този знак трябва да означава нещо, Келър. Просто трябва. И тези думи.

Той пак сви рамене. Тя се вгледа в него и се замисли.

— Нека го анализираме — каза тихо. — Кой е Платон?

— Алекс…

— Не, сериозно, Келър. Кой е той?

Келър въздъхна.

— Класически философ. Гръцки пич с готина брада. Сократ е бил неговият Олдис, а той изиграл същата роля за Аристотел.

— Какво друго? — попита Алекс.

Келър вдигна рамене.

— Трябва да има още нещо, Келър. Просто трябва…

Повтаряше си фразата и се мъчеше да намери връзките. Келър бе открил толкова много, бе разгадал знака на страницата и странния ред с още по-странни думи и тя бе сигурна, че всичко трябва да си дойде на мястото. Знаеше, че тук има нещо, усещаше го. Но нямаше да стане с махване на магическа пръчка — вратата, водеща към истинската самоличност на Пол Фолоус, нямаше да се отвори сама.

„Течното злато на Платон“ , повтори тя наум. Затвори очи и заразтрива слепоочията си. Така правеше баща й, когато се замислеше дълбоко, беше го виждала да постъпва по същия начин и когато започнаха главоболията му. „Хайде, Алекс, върни се в реалността“ , каза си.

Представи си петрол, представи си Тексас. Създаваше връзки, които бяха толкова далеч от Древна Елада, че усети как губи от погледа си конкретния пасаж, целия текст, знака и всичко останало. „Мамка му!“

„Течното злато на Платон…“

— Олдис — каза тя.

— Какво? — попита Келър.

— Ти го каза. Че Сократ е Олдис за Платон. Какво имаше предвид?

— Сократ е бил ментор на Платон — отвърна Келър. — Олдис е нашият ментор, нали? Нашият водач.