Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Не го прикривам.

— … ще бъдете погребана заедно с него. Ясен ли съм?

Тя преглътна.

— Разбрах ви.

— Добре. Наблюдението ще продължи цяла нощ. Ако Олдис дори само се доближи до колежа, ще го спипаме. Хората ми имат инструкции да стрелят на месо.

Алекс не каза нищо. Сънят още пареше на очите й. „Имаш ли ми доверие?“

— И още нещо, доктор Шипли.

Тя се обърна и го зачака да продължи.

— Това, което сте открили в Айова…

— Да, детектив?

— Много внимателно и обстойно си помислете сега за него, защото по всичко изглежда, че Ричард Олдис играе тази игра от много, много отдавна.

— Хрумна ми от думите на Лидия Ръдърфорд — обясни Келър.

Бяха в пуста закусвалня на главната улица. Няколко редовни клиенти се бяха облегнали на бара, мрънкаха поетично за студа и ги гледаха подозрително. Сервитьорката се приближи и им доля кафе. Повъртя се малко около тях, после попита:

— Учите в петък вечер, а?

Алекс я погледна.

— Ако не довършим този урок, тогава един човек, който е в затвора за убийство, ще бъде много разочарован от нас.

Сервитьорката поклати неодобрително глава и се отдалечи.

От къщата на Лидия Ръдърфорд дойдоха в закусвалнята, потресени от срещата с Чарли Ръдърфорд, човека от снимката, с която се бе сдобил Келър. Някой им сочеше към Чарли.

— Той е, Алекс — бе казал Келър задъхано, докато се отдалечаваха с колата от къщата. — Мамка му, той е.

Сега ядяха прегорени чийзбургери и пиеха шоколадови шейкове. Келър бръкна в сака си, извади „Златното мълчание“ и я запрелиства.

— Тя каза нещо, Алекс. За Чарли. — Продължи да прелиства страниците. „Златното мълчание“ беше вторият роман на Фолоус, от който всъщност бе започнало цялото издирване. Посочи й нещо и Алекс се приведе заедно с него над текста. От часове не бе стояла толкова близо до него и й се искаше времето да спре, за да може просто да е до него. Да са сами и необезпокоявани. Но нямаше време, след по-малко от два дни щяха да пътуват обратно към Върмонт, а това, което бяха открили в къщата, променяше всичко. Двамата се наведоха над книгата и се взряха в страниците като в дълбок кладенец.

— В „Златното мълчание“ се разказва за много неща — обясни Келър. — Така и не стигнахме до нея на вечерния курс, но аз я прочетох.

— Фукльо. — Алекс го сръга с лакът. — Та за какво се разказва?

— Ами на първо място това е история от Айова. „Спиралата“ е роман, който се развива в Ню Йорк, но тази… тази книга е за тук. Където се намираме с теб в момента.

— Закусвалнята на Пейдж? — попита палаво Алекс.

Келър направи физиономия.

— Става ясно, че Фолоус е обичал родното си място. Дори Ръдърфорд да не е Фолоус, мисля, че си имаме работа с човек от Айова.

— Продължавай.

— В „Златното мълчание“ се разказва за един мъж в затвора.

Алекс вдигна очи от текста и се взря в Келър.

— Какво?!

— Да, знам. Точно като Ричард Олдис. Но този човек успява да избяга. — Млъкна и погледна към книгата, все едно самото й съществуване му създаваше неприятности. — Влиза в затвора заради нещо, станало преди много време. Някакво престъпление. Но така и не обясняват какво. Нещо ужасно е. Може би убийство, не знам. Фолоус нарочно се опитва да отклони читателя. Това е нещо като „Бдението на Финеган“ на силни наркотици. Джойс обаче…

— И главният герой е вкаран в затвора — уточни Алекс, за да го върне на темата.

— Да. Но както вече ти казах, той успява да избяга. Преструва се на някой друг и тогава… Това е много странно, Алекс. Наистина е ужасно странно. Хората започват да му вярват.

— Как така?

— Той им казва, че е друг човек. Започва да ползва псевдоними. Първо го прави със съкилийника си, а след това и с надзирателите. И постепенно… направо ги хипнотизира. Започват да му вярват, че е друг човек. Това, разбира се, е сюрреализъм, но Фолоус цели нещо друго. В „Златното мълчание“ има много капани, задънени улици. В много отношения книгата е една огледална къща. Но освен това е поетична по един свой особен тъжен начин.

— Какво се случва с него, когато успява да избяга?

— Не много — продължи Келър. — Доживява живота си. Пише и чете поезия. Тази част е незначителна. Важното в романа, което ме накара да си спомня за него тази вечер, докато бяхме в къщата на улица „Маслина“, е това.

И й показа страницата, която си бе отбелязал. Алекс видя записките му в полето, но не разбра нищо от тях.

— Какво е това?

— Това е връзката — каза Кедър, сякаш беше очевидно и бе ясно написано на нашарената с мастило страница под огромната му длан. — В тази сцена той говори с някого в затвора. Разказва му фалшивата история за самоличността си, лъже го кой е. На пръв поглед изглежда незначителен разговор. Но…