Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Имам време. — Мъжът й пусна една крива усмивка. На бара имаше пакет цигари и запалка, безплатно за гостите на заведението. Тя се пресегна и взе цигара. Пушеше понякога, когато беше нервна, учеше за изпити или мислеше как ще продължи образованието си. Задали. Държеше цигарата все едно знае какво прави. „Да, знаеш. Направи го“.

— Търсим един човек — каза тя.

— Тъй ли? — Барманът я погледна заинтересувано. — И кой, ако не е тайна?

— Пол Фолоус.

Нещо в погледа му се промени.

— А, писателят.

— Точно така. Познаваш ли го?

— Миличка, него никой не го познава. Този човек е плод на нечие извратено въображение. Призрак.

Алекс издуха дима към тавана.

— Със сигурност познаваш някой, който може да ни каже нещо. Доста път сме били и ще ни е много неприятно, ако си тръгнем от този прекрасен град с празни ръце.

Мъжът я огледа по-внимателно. Да не би да ставаше подозрителен? Нима разбираше какво точно прави тя?

— Задача от колежа, а?

— Би могло да се каже и така.

Той се поколеба, след това заяви:

— Май мога да ти кажа нещо.

Сърцето й заби силно.

— Какво?

— Не е кой знае какво, както вече ти казах. Има един човек, живее чак на Дийкън Роуд и знае повече от всички други. Старец, но още е в изправност, поне беше последния път, когато го видях. Възрастен професор, който твърди, че е наясно кой е Фолоус. Идваше преди тук понякога, но напоследък не съм го виждал. Цялата тази работа с Фолоус… Вече никой не говори толкова за това. Оттече се в канализацията, дето има една дума. Сега сме 1994 година и хората продължиха напред с живота си.

Алекс дръпна пак от цигарата. Помещението изглеждаше съвсем притихнало, музиката и движенията зад нея и Келър като че ли бяха напълно спрели.

— Този старец — каза тя. — Как се казва?

Барманът се приведе към нея. Езикът му се стрелна напред и бавно облиза напуканите му устни. Ужасният му дъх я блъсна в носа.

— Бенджамин Лок — каза барманът.

Караха през плоската равнина към нови безкрайни равнини, царевичните ниви се смениха с кална пустош. Движеха се към слънцето, следвайки указанията на бармана.

— Ето тук — каза Келър и посочи на картата и после през прозореца.

Точно пред тях, на ъгъла на шосе 281 и Дийкън Роуд, имаше малка дървена къща. Спряха пред нея и я загледаха. Най-обикновена къща с черни капаци на прозорците.

Келър загаси мотора и слезе от колата. Качи се на верандата, обърна се да погледне Алекс, после почука. Отвори му човек, когото тя не видя, и в следващия миг Келър вече беше вътре. Тя стисна очи. Представи си го пребит и окървавен на пода. Спомни си двете момичета, двете студентки от „Дюмант“, последните им дни…

На прозореца се почука и Алекс подскочи.

Свали стъклото, взря се в Келър и премигна срещу следобедното слънце.

— Доктор Лок е съгласен да говори с нас — каза той. — Твърди, че ни очаква, откакто чул за вечерния курс.

Бенджамин Лок не ги почерпи с нищо. Седеше от другата страна на масата и се взираше в тях, сякаш преценяваше дали може да им има доверие.

— Лидия Ръдърфорд е една от най-големите лъжкини на света — каза той накрая. Имаше школуван глас, в който се прокрадваше лека горчивина — дълбок и дрезгав, но жизнен, като последна съпротива срещу мъртвилото на този град. Лицето му бе обрулено от вятъра. Бе облечен точно като в годините, когато е бил прочут преподавател в „Дюмант“. — Разбрах го още първия път, когато се срещнах с нея. Това, което прави, е просто и в същото време забележително: да крие тайната на съпруга си години, десетилетия, без да я издаде на никого.

— Тайната му? — попита Алекс. — Боя се, че не разбирам.

— Чарлз Ръдърфорд е Пол Фолоус.

Алекс не каза нищо. Ръцете й започнаха да треперят. „Док не знае за Мороу“, помисли си тя. Той не знаеше и колкото тях за хронологията на текстовете. Но въпреки това изглеждаше убеден в твърденията си.

— Но Ричард Олдис има своя хипотеза за самоличността на Фолоус — каза Келър.

— Ричард винаги е имал много хипотези — отвърна Лок. Стаята се осветяваше само от една лампа. На масичката до професора имаше снимки на университета „Дюмант“. На стената висеше поставена в рамка фотография от списание „Дайф“ с надпис: „Световноизвестен професор по литература предизвиква полемика с изследването си за писател отшелник“.

— Поддържате ли още връзка?

— Не и след убийствата — каза Лок. — Ричард се промени в много отношения след лятото, в което заедно дойдохме до Айова. Когато чух какво се е случило в „Дюмант“… е, трябва да кажа, че не бях изненадан.