Уилл Лэвендер - Превъзходство

Алекс потръпна. Погледна през прозореца и видя кулите на колежа далеч в мъглата.

— Мислите ли, че той ни преследва, ректор Фиск?

Старецът се обърна към нея, сякаш за първи път чуваше гласа й. След това каза:

— Да. Съжалявам, Алекс, но мисля, че аз те вкарах в неговия капан.

В десет вечерта тя отиде да потърси Келър.

Къщата беше тъмна, чуваше се само приглушен шум от работата на Блак и неговите хора на долния етаж. Зачуди се къде ли са откарали трупа на Луис Прайн, какво ли е видял някогашният й състудент в последните си мигове. Дали Олдис го е изненадал, или пък са говорили, преди да убие Луис.

„Довери ми се — спомни си тя. — Имаш ли ми доверие?“

Стигна до вратата на Келър и спря. Някой се размърда вдясно от нея.

Вдигна глава и видя Франк Марсдън.

— Франк.

— Не могат да ни държат затворени тук, Алекс — каза той настоятелно. Гласът му трепереше, което й подсказа, че е пред нервен срив. — Да не сме някакви шибани животни?

— Скоро ще хванат Олдис и тогава…

— Не, изобщо не ме интересува. Тръгвам си при първа възможност. С Луси трябва да ходим на снимки. Нямаме време за тези глупости. Ако остана още малко в тази къща, ще се побъркам и… — Поклати глава, сякаш за да прогони някакъв ужасен образ, и продължи по коридора.

Алекс влезе в стаята на Келър.

Той седеше на стол в другия край, широкият му гръб бе обърнат към вратата. Дори и тук, в този късен час, Алекс усещаше колко е нащрек. Колко е готов.

— Помниш ли как намерихме Фолоус? — попита тя. Очите й пареха, тишината в къщата я притискаше.

— Помня — отвърна той. — Не беше нужно дори да ходим до Айова.

— Но отидохме и открихме това, което търсехме. Разбрахме истинската му самоличност.

— И какво спечелихме от това?

Тя погледна Келър, после нощното шкафче до него. Нямаше и следа от ръкописа.

— Какво ли е? — попита тихо.

— Кое?

— Да убиеш човек.

Той се обърна и се взря в нея.

— Не би искала да знаеш.

— Трябва, Келър. Искам да разбера дали съм способна на това. Ако ми се наложи.

— Няма да ти се наложи.

Той стана, после седна на леглото, пружините изскърцаха под тежестта му. В ума й внезапно се появи образ: момчето в хотела, преди да се случат всички събития в Айова, тя лежи до него и се притиска към гърдите му.

Нещо изтропа по прозореца и Алекс се извърна натам. Един клон, полюшван от вятъра, заудря ритмично стъклото. Когато спря, тя чу гласа на Келър.

— Изгорих го — каза той.

— Какво!?

— Изгорих ръкописа, Алекс, в една от камините. Щеше да предизвика само неприятности. Щеше… да те завлече на дъното, Алекс.

Тя кипеше от гняв.

— Не мога да повярвам, Келър! — извика развълнувано. — Четири години търся този ръкопис и ти си го унищожил!? Как… Как можа?

— Исках да те предпазя. Ти не биваше да го четеш. Не биваше да знаеш какво се разказва в него.

Тя го изгледа.

— А ти? Ти прочете ли го?

Той кимна едва доловимо.

— На Фолоус ли беше?

— Да.

Тя потисна въздишката си.

— И за какво се разказваше в него, Келър?

Той мълчеше и се взираше през прозореца в люлеещото се дърво, заслушан в подновилото се тропане на клона по стъклото. След това заговори с глас, натежал от страх.

— За нас.

Тя премигна.

— Не… не те разбирам.

Той най-накрая се обърна към нея и тя го видя и в очите му: ужаса, грозния смазващ страх, който бе чула и в гласа му. Ръкописът го бе променил.

— Беше за случващото се тук, Алекс. За тази къща и тези убийства. Романът беше… мистерия, развиваща се в изолирано място. За група стари приятели, които се събират и някой започва да ги избива един по един.

Тя се взираше в него и се опитваше да намери думи, с които да му отговори. Опитваше се да проумее какво й казва.

„Съжалявам, Алекс, но мисля, че аз те вкарах в неговия капан“.

— Как свършва?

Той я гледаше и обмисляше думите си, чудеше се как да постави ужасната информация в някакъв контекст.

— Те…

— Кажи ми, Келър.

— Всички умират. С изключение на един.

Тя го чакаше да продължи. Даваше си сметка, че не иска да знае, че не иска да чуе края. Но не можеше да спре. Вече не.

— Самият Фолоус е, Алекс. Последният ред от романа… — Той направи физиономия все едно бе вкусил нещо изключително гадно. — В последния ред на това ужасно нещо се казваше, че Фолоус е оживял. Авторът твърди, че собственоръчно е избил всички и е избягал от къщата.

Гневът замъгли погледа й.

— Глупости.

Келър премигна, сякаш го бе зашлевила.

— Не ти вярвам — продължи тя. — Ти взе единственото останало наследство от него, единственото, което не унищожихме в Айова, и си го изгорил. Изгорил си го! Не знам дали някога бих могла да ти простя това, Келър.