Уилл Лэвендер - Превъзходство

Алекс сграбчи Франк Марсдън за рамото и усети как той се олюлява и пада към нея, отпусна се като труп, какъвто вече беше. Тд се опитваше с всички сили да го задържи изправен. В главата й беше хаос. Жицата, увита около врата му, го държеше на крака като някаква марионетка. Кръвта, потекла от устата му, изцапа блузата й…

— Чакай. Недей.

Кедър вече беше зад нея и буташе Франк обратно към стената. Жицата се опъна, скъса се и актьорът се свлече.

— Как? — попита Алекс. Това бе единствената дума, която успя да произнесе.

Келър разгледа трупа. Жицата беше промушена през прозореца.

— През покрива — каза той. — Олдис е там горе. Трябва да повикаме Блак.

Тялото помръдна. Постмортални тръпки и гърчове. От устата му потече кръв на мехурчета. Трупът въздъхна и Алекс отскочи. За първи път след Айова видя и Келър уплашен.

— Върви — каза й той и пак се протегна към Марсдън. Очите му се бяха подбелили и разкъсаната му трахея отново изгъргори. — Доведи някой.

Тя започна да вика за помощ.

— Не — спря я Кедър. — Къщата е прекалено голяма. Ние сме в далечното крило. Трябва да отидеш.

Алекс затича. Зави зад ъгъла се втурна към стълбището.

Спря. Асансьорът, с който Фиск се движеше между етажите, беше вляво от нея. Натисна копчето и зачака. Чу стърженето на въжетата в шахтата три етажа под нея. Когато кабината наближи, си спомни какво й бе казал Келър. „Покривът“. Представи си как Олдис се показва на прозореца, пъха жицата, увива я около шията на Марсдън и започва да дърпа.

— Помощ! — завика тя отново и гласът й отекна в огромното пространство.

Една врата в другия край на коридора се отвори и от нея изскочи Крисчън Кейн по пижама.

— Алекс, какво става?

— Повикай някого, Крисчън. Повикай Блак. Франк… — Асансьорът спря на етажа и вратите му се отвориха. Тя бутна Крисчън вътре. — Върви! Върви!

Хукна обратно. Трябваше да се върне при Келър, да види дали не може да помогне с нещо. („Мъртъв е, Алекс. Видя очите му“.) Зави зад ъгъла и затича с всички сили. Погледна към дъното на коридора и…

Нищо.

Жицата си висеше от прозореца.

Келър и трупът бяха изчезнали.

Олдис ги бе довел до края на света. „Сияйният град“ беше лудница от друга епоха: готическа фасада; стрехи, скрити в черни сенки; кула, която изскачаше неочаквано като лошо предзнаменование от страничната част на сградата. Изглеждаше необичайно в тази простовата провинция. Както и те двамата всъщност. „Тук нищо не си е на мястото — помисли си Алекс, докато минаваха през пропускателния пункт и поемаха към сградата. — Особено пък ние двамата“.

Овехтяла зацапана табела съобщаваше как се казва клиниката: „Сияйният град“, дом за проблемни момчета, построен през 1957 година. Двамата застанаха пред входа, може би събираха сили да влязат, а може би чакаха някакъв знак, който да им обясни защо са тук.

„Защото трябва да намерим Фолоус. Защото Олдис е невинен. Защото двете мистерии са едно и също“.

Мястото не им изглеждаше никак обещаващо. Няколко санитари сновяха из приемната, но иначе бе тихо и спокойно. Нямаше никакви буйни луди, нито кротки умопобъркани. Тази сграда сякаш бе долетяла през времето. Дори тапетите бяха на райета във всички цветове на дъгата и тази шарка говореше за щастие и никак не се връзваше с мястото.

Алекс бързо тръгна напред. Келър я последва по дългия дезинфекциран коридор към друг, съвсем същия, и каза зад гърба й:

— Не знам, Алекс. — Предпазливостта в гласа му сякаш я подканяше да го опровергае. И тя не знаеше дали постъпват правилно и тази неизвестност я изнервяше. Ами ако бяха сбъркали? Ами ако Олдис не ги бе водил към това място? Тогава вече нямаше къде другаде да отидат. Утре щяха да се качат на самолета за Джаспър и вечерният курс щеше да свърши.

— Търсите ли някого?

Алекс се обърна. Една жена с бяло сабо и бяла престилка тъкмо бе излязла от някаква врата. Държеше няколко медицински картона. Лекарка.

— Да — каза Алекс. — Терапевт, който е работил тук преди време. А може би още работи.

— Не са останали много лекари — каза жената. — Закриват клиниката и в момента сме в процес на прехвърляне на пациентите в институция в Демойн. Как се казва?

— Мороу — отвърна Алекс. — Доктор Мороу.

— Не съм чувала за такъв лекар — каза жената. — Но съм в „Сияйният град“ само от два месеца. Нека попитам някой, който би могъл да знае. Ще ме изчакате ли тук? — И им посочи мрачното фоайе.