Уилл Лэвендер - Превъзходство

Алекс седна на един от неудобните столове, каквито има само по болниците. Кимна на Келър да се настани до нея, но той махна с ръка, за да покаже, че предпочита да остане прав. Чак тогава тя осъзна, че пластмасовият стол просто не може да го побере.

След две-три минути дойде слаб мъж с прошарена коса. Изглеждаше уморен. Погледна ги подозрително.

— Терез ми каза, че искате да ме питате нещо.

— Вие доктор Мороу ли сте? — попита Алекс.

— Не — отвърна мъжът и на устните му се появи колеблива усмивка. — Казвам се Алън Бърн. Бях стажант на Мороу. Той почина през деветдесет и първа.

Сърцето на Алекс прескочи. Бяха закъснели.

— Но може би и аз ще успея да ви помогна.

— Тук сме заради един пациент на доктор Мороу — намеси се Келър. — Тогава трябва да е бил съвсем малък, още момченце. Останал е в „Сияйният град“ съвсем малко. Но по всичко личи, че доктор Мороу му е оказал огромно влияние. Казва се Чарлз Ръдърфорд-младши.

Очите на мъжа трепнаха. Знаеше нещо.

— Аз… много съжалявам — каза той. — Но трябва да тръгвам. Не искам да…

— Моля ви, доктор Бърн — прекъсна го Алекс. Чу отчаянието в гласа си, но не се опита да го прикрие. — Изминали сме толкова път и ни трябват само няколко отговора. Ако знаете нещо за този пациент, каквото и да е…

— Той лъжеше, че не може да говори.

Алекс премигна.

— Моля?

— Виждал съм през годините Мороу да лекува много пациенти — продължи Бърн. — Толкова много проблемни младежи са минали през „Сияйният град“ и Мороу се справяше блестящо с тях. Всички ги лекуваше все едно бяха негови синове, отнасяше се с всяко момче все едно е най-важното на света. Все едно е уникално. Но Чарли…

— Моля ви, продължете.

— Току-що бях започнал работа тук — обясни Бърн.

— Бях млад, наскоро бях завършил медицина. Все още изучавах терапията и за мен Мороу беше като божество. Бях чел негови статии, докато следвах, започнах да прилагам някои негови методи и в собствената си практика. Исках да повторя всичко, което той бе правил с пациентите си.

— А наблюдавахте ли го как лекува Чарли Ръдърфорд? — попита Келър.

Бърн се усмихна уморено.

— Ще ми се да ви кажа, че все още се сещам за това. Но истината е друга. Не бях си спомнял за този случай от много време. Почти от двайсет години… Може би съм искал да го изтрия от паметта си. Да го забравя напълно.

— Какво стана?

— Правеше му теста на Роршах — продължи Бърн. — Показваше на Чарли петната. Помня как доктор Мороу ровеше из картите, спомням си шумоленето им между пръстите му. Това беше единственият звук в стаята, защото Чарли не обелваше и дума. Изобщо не говореше. Пишеше отговорите си на малки листчета, които Мороу му бе дал.

— Какво пишеше? — попита Алекс и хвърли поглед към Келър. И двамата си мислеха за теста на Роршах. Какво ли би могъл да означава?

Бърн се извърна към нея, но очите му сякаш се взираха в миналото: споменът се бе върнал ясен и натрапчив.

— Жестокости — каза той. — Всяко петно, всеки образ му напомняше за нещо агресивно. Пожар, болка, кръв. Все такива думи пишеше по листчетата. Понякога просто прерисуваше това, което му показваше Мороу. Правеше свои собствени петна и вдигаше листа към лекаря, все едно беше огледало. След това се усмихваше, като че ли е извършил велико дело. След края на сеансите поглеждах Мороу и виждах…. И аз не знам какво. Някаква дистанция. Той се страхуваше от това момче.

— Но Мороу сигурно и преди е имал агресивни пациенти — каза Келър, като се опитваше да говори спокойно и разумно. — Би трябвало да е обичайно в „Сияйният град“ да идват деца с подобна психика.

— Не — отговори веднага Бърн. — Не и като Чарли. Другите момчета, дори тези, които в миналото са били агресивни, само се преструваха. Играеха роли. Но Чарли… при него всичко беше истинско. Той бе увреден по рождение. Беше някак си… извратен.

— Казахте, че е лъгал, че е ням — намеси се Алекс. Искаше да стигне до дъното на тази история и да се махне от това място. Започваше да разбира защо Олдис бе пратил тях в този малък ад. Само някои парчета от пъзела още й убягваха.

— Да — потвърди Бърн. Гласът му бе станал по-спокоен. — Беше три месеца след като дойде в „Сияйният град“. Пак правеха теста на Роршах. Бяха към края и изведнъж Чарли погледна Мороу и каза нещо. Беше само една дума, но и двамата я чухме. Когато момчето излезе от кабинета, Мороу дойде при мен. Беше пребледнял и трепереше. Попита ме: „Ти чу ли…?“ Разбира се, че бях чул.

— Но сигурно това е било пробив — каза Алекс, като си спомни похвалите на Лидия към доктора. — Сигурно Чарли се е променил под въздействието на Мороу. Той го е излекувал.