Уилл Лэвендер - Превъзходство

Прекрачи прага: Стаята миришеше на мухъл и прах. Алекс дръпна шнура на голата крушка на тавана и се огледа. Кашоните бяха стари и окъсани, покрити с дебел слой прах. На някои беше написано „Чарлз“ . Тя отвори един и погледна.

Книги. Подвързани ръкописи, фотокопирани и подредени.

Но имаше нещо странно в тези книги. Тя взе една с треперещи ръце и я отвори. И тогава й просветна. В ума й бавно се оформи мисълта, че може би гледа това, което Шона Уитли и Абигейл Мъри са видели, преди да умрат. Че държи последното парченце от пъзела, последния отговор в литературната мистерия на Олдис.

Тези книги бяха енциклопедии.

Алекс тичаше към колежа. Далеч пред себе си виждаше силует на мъж.

— Келър! — извика тя, но той не спря. Тя продължи да тича в тъмното.

След това осъзна накъде отива той и замръзна.

Отиваше към Кълвър Хол.

„Там свършва всичко, там свършва всичко, там…“ Кръвта й пулсираше оглушително в ушите, вятърът я шибаше в лицето. Мъжът хлътна в Кълвър Хол.

Тя стигна до вратата и спря. Помисли си за Блак. Но нямаше време да вика детектива на помощ. Ако Келър беше вътре с Олдис…

Тогава тя беше единствената, която можеше да спре това, което щеше да се случи.

Бутна вратата и влезе.

Във вестибюла беше тъмно, слаба светлина идваше само откъм коридора. Алекс забърза натам, зави и спря, защото някой я заслепи с фенер. „Олдис“ , помисли си. Но не. Не беше професорът.

Беше Матю Оуен.

— Ранен е — каза Оуен. — Доведи помощ.

Светна към пода и Алекс видя, че е клекнал до Келър, който лежеше неподвижно на пода.

Алекс се обърка. Защо асистентът на Фиск беше в тази сграда? Какво ставаше, по дяволите?

— Матю — успя да каже тя. Езикът й не я слушаше. Погледна го и се опита да проумее ролята му във всичко това. — Какво търсиш тук?

— Видях го да бяга от къщата — каза той задъхано.

— Олдис. Последвах го дотук и намерих Келър в това състояние.

— Къде е той, Матю? — попита тя. — Къде е Олдис?

— Не знам. Изгубих го в тъмното.

Тя направи крачка към Оуен и видя кървава рана на главата на Келър. Матю я притискаше с ръка. „Време е това да спре — каза си тя. — Вечерният курс свърши отдавна. Стига игрички“.

Бавно коленичи до Келър. Оуен оглеждаше раната. В залата беше тихо.

— Тук сме в опасност — каза Алекс. — Олдис ще се върне.

— Не мисля — отвърна Оуен. В гласа му имаше някаква дистанция. Някаква хладина.

— Какви ги говориш? Той е тук, Матю, в сградата. Ще се върне и…

— Шшт — прекъсна я той и отново се наведе над Келър.

— Отивам — каза тя. — Той ще ме послуша, знам го. Аз съм единствената, която може да го убеди да се предаде на Блак. Остани при Келър, докато се върна, става ли?

Изправи се и тръгна навътре в тъмнината. Познаваше добре мястото. Беше минавала много пъти в сънищата си по този коридор.

„Професорът ще ме послуша. Той ми има доверие, винаги ми е имал доверие. Трябва да го намеря“.

Бе направила само няколко крачки, когато чу стъпки зад себе си.

Обърна се и в очите й блесна ярка светлина.

Тя се дръпна назад и вдигна ръка пред лицето си.

— Какво правиш? — Гласът й бе писклив и неестествен, пълен с паника. Видя краката на приближаващия се към нея мъж, тъмните му обувки поскърцваха по покрития с плочки под. Олдис ли беше?

Мъжът вече беше съвсем близо до нея. Почувства топлината му. Помириса го. Все още не виждаше нищо друго, освен тъмните му панталони. Яркият фенер все още бе насочен право в лицето й.

— Няма да те нараня, Алекс — каза мъжът и тя го позна по гласа: Оуен. Погледна покрай лъча и видя неясния силует на Келър, който все още лежеше на пода. — Просто стой мирна…

Алекс се взираше тъмната сянка на Оуен зад яркото петно на фенера. И се опитваше да си спомни какво знае за този човек. Какво й бе казал за миналото си.

Беше личен асистент. Напуснал старата си работа след някакъв скандал. Сега живееше при ректора Фиск, в неговата къща, и знаеше всяко нейно тайно място.

Спомни си картичката, която й бе дал Олдис. „Процедурата е започнала. Всичко, което ти казват, всичко, което чуеш, може да е част от играта. Не се доверявай на никого“.

Внезапно си спомни как ректорът Фиск й бе казал в кабинета си: „Матю ми сподели, че ги бил виждал да играят, когато се разхождал из източната част на двора…“

Оуен не помръдваше. И не отместваше фенера от очите й.

— Алекс — каза той. — Келър има нужда от помощ. Олдис го рани.