Уилл Лэвендер - Превъзходство

И изведнъж в главата й се оформи мисъл. Някакво семенце на здрав разум. Логика. Всичко й стана ясно само за една секунда; всичко се подреди пред очите й в тази нищожна частица от време: причината Оуен да е тук. Както и защо бе дошъл в колежа в Джаспър, за да се грижи за ректора Фиск.

Взря се в него. Погледът й не трепваше, гласът й бе съвсем спокоен:

— Защо ни причиняваш това, Матю?

Ръката на Оуен леко се разклати и лъчът затанцува.

— Какви ги говориш?

— Каза, че са те повикали тук, в колежа, но това не е вярно, нали? Това е работа, за която си копнеел отдавна. Чакал си подходящия момент.

— Нямам представа за какво говориш, Алекс.

— Ти си ги убил — продължи Алекс. — Ти си убил Майкъл Танър и след това си хвърлил Мелиса Лий в езерото, за да натопиш Олдис. Ти си бил през цялото време.

Оуен направи още една крачка и лъчът на фенера се люшна. Алекс се вслуша отчаяно за някакво раздвижване извън Кълвър Хол. Нищо, освен воя на вятъра.

— Не е каквото си мислиш — каза той бавно. — Просто ме изслушай. Чуй ме, Алекс…

Друг спомен я удари като гръм: Айова. Онази сутрин в Айова в къщата на семейство Ръдърфорд. За първи път осъзна колко копнее всичко това да свърши, да се освободи от вечерния курс, Пол Фолоус и останалото. Искаше най-накрая да остави цялата тази лудост зад гърба си.

— Ти си ги убил — повтори тя.

— Не. Ти ги уби, Алекс.

Алекс замръзна.

— Какви ги дрънкаш?

— Когато отиде в Айова и задвижи всичко, което се случи после — каза Оуен. — Ти съсипа играта за всички останали. — Направи кисела детинска физиономия, която сякаш казваше: „Всичко това се случва. Случва се, независимо дали ти харесва, или не“. — А сега аз ще спечеля веднъж и завинаги.

Сграбчи я за косата, дръпна я към себе си и чак сега тя видя лицето му отблизо. Разбра защо й се бе сторил познат. Осъзна това, което досега й се бе изплъзвало. Сети се чак когато зърна едното синьо око на Оуен, докато другото бе скрито в мрака. Под него се виждаше рядката му брада, бледата му кожа, почервеняла от студа. Спомни си припадъка на Олдис, когато камерата се заклати достатъчно, за да покаже лицето зад него. Да, тя беше виждала Оуен и преди.

„Край — помисли си, когато светлината потрепна и започна да се разтваря в мрака. — Всичко свършва така. Така. Така“.

Олдис бе прав. Убиецът беше от вечерния курс. Матю Оуен бе един от надзирателите на Олдис в затвора.

Имена.

Енциклопедията съдържаше имена на момичета. Само на момичета. Маделин, Мариса, Мери, Мерибет. Заедно с фамилиите и…

Да. Адреси.

Това бе истина. Както че името й беше Алекс.

Погледна другите книги. Бяха подвързани нескопосано, червеният канап се показваше през дупките, но всичко беше напълно реално. Физически осезаемо. Тя можеше да ги вземе и да ги разлисти. Остави тома, който държеше, и отвори друг някъде по средата. Още имена на стотици, дори хиляди момичета, подредени по азбучен ред и градове. Тя затвори тома, отвори го на първата страница и видя заглавието.

Заля я див ужас, страховито прозрение какво всъщност представляват тези книги. Какво съдържат.

Заглавието беше: „Енциклопедия на мъртвите“. Авторът — Пол Фолоус.

В кашона имаше поне двайсет тома, а в стаята имаше много кашони. „Кои са тези хора?“

Изведнъж чу нещо, не, по-скоро усети — съвсем леко движение. Кръвта й се смрази. Обърна се.

На вратата стоеше Чарли Ръдърфорд.

Не можеше да каже нищо. Гърлото й сякаш бе станало напълно безполезно; беше няма също като него. Той я гледаше, без да мигне, ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. От другата стая долиташе музика от анимационно филмче, весел ритъм на детска песничка.

— Чарли — прошепна тя накрая. — Какви са тези книги? На татко ти ли са?

Той не отговори. Просто си стоеше на прага и я гледаше.

— Баща ти познавал ли е тези хора, Чарли? Да не би да са жени, с които се е срещал, когато е бил…

— Мамо!

Беше детински глас, силен и недоволен. Но очите му палаво светнаха: „Знам какво правиш. Знам защо си тук“ .

Лидия Ръдърфорд не се забави. Влезе в стаята и закри устата си с длан. Алекс се опита да отстъпи, но нямаше накъде. Беше в капан.

— Не биваше да влизате тук — прошепна съвсем тихо Лидия.

— Извинявайте — успя да смотолеви Алекс. — Ще си тръгна. Трябва да се връщам във Върмонт и…

— Не. — Лидия направи крачка към нея. На лицето й имаше нещо като усмивка, но широко разтегната, почти животинска. Посегна към Алекс, хвана кичур от косата й и го нагласи зад ухото й.