Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Не — отвърна Бърн. — Случаят изобщо не беше такъв. Имаше нещо в тази дума, все едно ни предизвикваше. Тогава Мороу помоли да не работи повече по този случай. Чарли постигна много, обаче не се съмнявам и в нещо друго — че Мороу за първи път се отказваше от пациент. Но след това изпита облекчение. Беше проникнал в ума на Чарли Ръдърфорд и бе видял нещо изключително грозно. Нещо перверзно. Не искаше да има повече нищо общо с него.

— Виждали ли сте Чарли след това? — попита Келър.

— Не. Майка му дойде след няколко седмици и го взе от „Сияйният град“. Чух, че живеела в Хамлет. Красива жена, толкова различна от сина си… Съпругът й бе починал. Но тогава това вече нямаше значение. Просто искахме да се отървем от това дете.

Бърн ги изпрати. Докато крачеше по коридора до него, Алекс премисляше думите му. Спомни си роршаховите петна от снимките на местопрестъпленията в „Дюмант“ и агресията, за която бе говорил Бърн. Олдис бе искал да научат тези неща за Чарли. Да очертаят границата между увредената психика и убийствата.

— Думата — каза Бърн. Вече бяха на изхода, навън притъмняваше. Вече бяха почти до края.

— Коя беше тя, докторе? — попита Келър.

Бърн ги погледна така пронизително, че Алекс потрепери. Опитваше се да я предупреди.

— „Татко“ — отвърна Бърн. — Само това. Единствената дума, която Чарли Ръдърфорд каза пред нас. Беше „татко“.

Олдис беше в къщата. Някак си бе успял да се вмъкне. Бе убил Франк Марсдън, а сега и Келър бе в опасност. Алекс се почувства беззащитна. Беше сама с увисналата във въздуха жица в пустия коридор. Нямаше нищо друго. Навсякъде бе тъмно.

Къде бяха другите? Защо Блак или Крисчън Кейн още не й се бяха притекли на помощ, не бяха дошли да я спасят? Защо…

Чу се звук — нещо като че ли прещрака в тъмното.

Алекс замръзна. Звукът идваше от другия край на коридора, отвъд стаята на Келър.

Ужасът я заля и я бутна напред. Крачка, после още една. Трябваше да стигне до края на коридора. Да слезе от този етаж. Вратата за надолу беше на десетина метра и тя трябваше да стигне до нея.

Още една стъпка напред. Вече беше до прозореца, до който бе намерила Франк. По стената имаше размазана кръв. Видя и още нещо — следи по килима в коридора. Черна кървава следа, която се отдалечаваше, сякаш Франк бе влачен по пода.

Овладя се и откъсна очи от кръвта. Продължи напред.

Вървеше към стълбището и не спираше да мисли. „Той може точно в момента да е долу. Може да е на всеки етаж от къщата и да ме чака“. Представи си лицето на Олдис, гротескната усмивка, която изскача срещу нея от тъмното.

Най-после стигна до външната врата и изскочи навън. На студа, където вятърът издуха страха й.

На поляната отпред имаше хора, бяха се събрали около нещо на земята. Още един труп? „Не. Не и Келър. Не и Келър!“

Проби си път и погледна.

Беше Франк. Някой му правеше изкуствено дишане. Други викаха нещо и сочеха към дърветата на стотина метра от къщата на ректора. Видя Блак да ръкомаха трескаво и да се опитва да организира нещо. Той също я видя и викна:

— Шипли! Какво стана горе, по дяволите?

— Не… не знам…

— Някакъв човек изскочи от къщата, хвърли Марсдън на земята и побягна към колежа.

— Келър — каза Алекс. — Сигурно е хукнал да гони Олдис.

Очите на Блак проблеснаха гневно. В същия миг санитарят, който обдишваше Марсдън, извика:

— Напипах пулс!

Всички се обърнаха към него. Марсдън се размърда, закашля се и изхрачи кръв. Луси Уигинс, която бе клекнала до него, изхлипа:

— Какво стана, скъпи? Моля те, кажи ми…

В ума на Алекс се появи откачена идея: „Тръгвай. Веднага“ .

И тя затича с всички сили към колежа.

След Келър.

Нощ.

И двамата мълчаха. Не говореха нито за Чарли Ръдърфорд, нито за „Сияйният град“ и какво означава всичко това. Бяха го оставили за по-късно. Келър изгаси лампата и двамата легнаха един до друг в мрака на хотелската стая. Накрая тя го потърси с глас:

— Страх ме е.

Усети, че той я гледа. Почувства докосването му. Затвори очи.

— Аз ще те пазя — прошепна Кедър, придърпа я към себе си и я целуна — така, както никой не я бе целувал досега.

Тя заспа. Не сънува Олдис, но когато се събуди в сивия полумрак на ранната утрин, й се стори, че професорът е бил в стаята. Че я е насочвал. Подбутвал я е. Измъкна се от леглото внимателно, за да не събуди Келър. „Добре, добре, професоре, чувам ви“ , каза си.