Уилл Лэвендер - Превъзходство

— И ти си ги забелязал при професор Олдис.

— Бяха много, и то само тази вечер.

— Какво означава това?

— Той знае кой е Фолоус — каза Келър. — Просто не може да стигне до него. Ние сме неговите крака. И очи. Но няма да ни даде името му ей така, без нищо, няма да е по правилата. Затова ни води към него и ние се връзваме. Затова са тези „гатанки“. Малки парченца от пъзела, които ни подхвърля едно по едно, докато не разберем кой наистина е написал тези книги. Но има и нещо друго.

Алекс се взря в него.

— Какво?

— Не знам. — Той поклати глава. — Още не съм го разбрал, но работя по въпроса.

Алекс извърна очи. Точно пред нея беше Филбрик Хол, най-голямото женско общежитие в колежа. Видя силует на момиче на последния етаж. Беше седнала на перваза на прозореца и четеше. Чу звъна на нечий телефон и си спомни за болния си баща. Чудеше се кога ли ще й се обадят.

— Може и да си прав — каза на Келър. — Олдис сигурно лъже. Вероятно знае кой точно е Фолоус и си играе с нас. Но ще удостоя това с едно разумно съмнение.

— И защо?

— Защото — каза тя — обичам игрите. — „И обичам да печеля“.

Студентите от вечерния курс започнаха да пристигат един по един.

Докато се мъчеше над чиния супа, която й бе приготвил асистентът на ректора Матю Оуен, Алекс чу познат глас да я вика от другата стая. Стана и излезе през летящата врата на кухнята. Завари във всекидневната упадък и изкуствена приповдигнатост. А насред тях, в облак от прашинки, стоеше Мелиса Лий. Беше пълна противоположност на готик момичето с остър език от вечерния курс. Бе облечена скромно, правата й черна коса бе вдигната назад и откриваше ъгловатото й лице. Единственият спомен от онова, което представляваше в Джаспър, беше обецата на носа. Носеше груби очила с правоъгълни рамки, а на рамото й имаше скъп платнен сак. „Господи — помисли си Алекс, — превърнала се е в образец на достойна съпруга“.

— Надявах се да не е вярно — каза Мелиса. Дори гласът й се бе променил. Беше станал равен и безизразен.

— Но след това, докато идвах насам, видях репортерите в източната част на кампуса. Сърцето ми се скъса.

— Моето също.

Тъмните очи на Мелиса проблеснаха със злоба и омраза. За миг се появи Мелиса Лий от вечерния курс. Но после искрата изчезна и се върна майката на три деца от предградията.

— О, Алекс.

Не се прегърнаха. Не бяха толкова близки и в колежа.

— Студент е — каза Мелиса. — Някой, когото Майкъл е скъсал. Няма начин да не е.

— Може би — отвърна Алекс. — Олдис не е убеден.

Алекс премигна. Дали Мелиса знаеше за посещението й при професора? Тогава и останалите щяха да научат.

— Доктор Олдис не знае почти нищо — каза Алекс в опит да обърне играта.

— А полицаите? Те какво смятат?

— След час имам среща с детектива, който води разследването. Всъщност нямам какво да му кажа.

— Може би за Олдис и Даниел Хейдън?

Дъхът на Алекс секна.

— Какво за Олдис и Даниел?

Мелиса поклати глава съжалително, все едно казваше: „Толкова много неща не знаеш за останалите от курса, Алекс Шипли“.

— Водели са кореспонденция. Малко преди смъртта на Даниел.

— Каква кореспонденция?

— Писма, загадки. Олдис е поддържал контакт с Даниел. Искал е нещо от него. Стори ми се много странно и го казах на Даниел последния път, когато говорихме.

— Даниел беше негов бивш студент — каза Алекс, но си даде сметка колко неубедително звучи. И колко отчаяно. — Нормално е професорът да контактува с него.

Мелиса се усмихна.

— Колко пъти си говорила с Олдис, откакто Даниел… се самоуби?

— Не и след възпоменателната служба.

— Именно. — Тя се обгърна с ръце и въздъхна дълбоко, от което цялото й тяло потрепери. — Боже, Алекс, как бих искала да го попитам какво знае. Как бих искала да поговоря с него за смъртта на Даниел и да видя дали…

— Да ви заведа ли в стаята ви, госпожо?

Алекс се обърна и видя на прага Матю Оуен. Забеляза как Мелиса го погледна и очите й светнаха като преди малко. Но после тя се овладя, обърна се отново към Алекс и каза:

— Странно, нали?

— Кое?

— Че ректорът ни покани всички тук. Все едно… И аз не знам. Отначало смятах да не приема поканата. Но това е ректорът Фиск, а и никой не иска да остава сам, когато се случи нещо подобно. Не ми пука колко си смела.

— Той е самотен — каза Алекс. — Здравето му се влошава. Според мен осъзнава, че не му остава много време, и иска да събере за последен път курса, с който най-много се е гордял, за да скърбим всички заедно. Това е всичко.