Уилл Лэвендер - Превъзходство

Олдис не отговори. Само се ухили, доволен, че тези деветима ( „Не — припомни си Алекс, — сега сме само осем“ .) специални студенти мислят толкова бързо.

— Но в хипотезата, че Ръдърфорд е Пол Фолоус, винаги възникват проблеми — каза Олдис. — Очевидният е, че човекът е бил вече мъртъв, когато излиза втората книга, което разбива цялата теория на парчета. Снимката на корицата според изследователите не означава нищо. Тя е шега. Още един ход от играта на Фолоус.

— А някой изобщо ходил ли е до Айова, за да провери? — попита Луис Прайн.

Олдис кимна.

— Изследователите стигнаха до вдовицата на Ръдърфорд, разбира се. Когато се появи вторият и последен роман „Златното мълчание“, трябваше да разберем какво става. Така че, да, всички се скупчиха в Айова. Понякога просто си седяха пред къщата, в която бе живял Ръдърфорд.

— Господи — промълви Мелиса Лий.

— Някои събраха кураж да говорят с вдовицата. Отначало тя беше учтива, но после усети колко са обсебени всички. Искаха да знаят. Да разплетат мистерията. И тя се разгневи. С Чарлз Ръдърфорд имат син, тогава малко момче, което не беше добре — наложило се да бъде лекувано в психиатрична институция. Тя трябваше да мисли и за неговата безопасност. Този откачен писател Фолоус не беше нейният съпруг. Нямаше как да бъде. И тя започна да се кара с насъбралите се изследователи, разгонваше ги, насъскваше срещу тях местната полиция. Скоро те се разбягаха и оставиха бедната женица и сина й на мира.

Студентите се замислиха над това. Франк Марсдън, по чиито мигли все още имаше остатъци от грим след репетицията на „Ричард III“, попита:

— Значи няма никаква вероятност Ръдърфорд, вашият „мъж с тъмното сако“, да е наистина Пол Фолоус?

Олдис мълчеше. Студентите седяха притихнали и чакаха, а червеното око на камерата в ъгъла на залата записваше всичко.

— Не съм готов да отговоря на този въпрос — каза най-накрая Олдис. — Между двамата наистина има връзка. Много е трудно да работя с ресурсите, които предлага затворът, но вярвам, че вече съм близо до отговора. Много близо. Открих факти за Фолоус, които не знаех, когато бях извън тези стени.

Млъкна и всички в залата се наведоха напред.

— С помощта на няколко мои доверени колеги — продължи професорът, — сред които и старият ми приятел доктор Стайли Фиск, почетен професор в Джаспър, намерих нова информация, която не е виждал нито един изследовател на Фолоус.

— Каква информация? — Алекс бе останала без дъх.

— Най-вече документи. Но също така и подсказки, скрити в двата романа. Подсказки, които вие, студенти, ще проверите по време на този курс. Но те няма да ви бъдат дадени наготово. Трябва да си ги заслужите. Това все пак е учебно заведение за висше образование и във всеки приличен курс най-добрите излизат начело. Ще ви кажа какво съм открил… но само ако спечелите това право.

— Откъде да започнем? — попита Майкъл Танър.

— Вече започнахте. Като разгадахте първата мистерия, стъпихте на пътеката, която ще ви отведе до истинската самоличност на писателя. Но помнете: аз не съм Пол Фолоус, както смятат някои литературни критици, любители на сензациите. — Професорът отново се изсмя, студентите също, но малко сдържано. Вече си бяха помислили и за това. — Освен това помнете, че няма да стигнете доникъде, ако не проучите кой е Чарлз Ръдърфорд и не разберете повече за сияйния град, от който е той. Следата започва от него. Ето как ще продължим нашето пътешествие.

След това им говори за „Спиралата“. Първите сцени от Манхатън от около 1900-та година. Житейското пътешествие на Ан Мари, която тръгва от Айова, за да разбере какъв е смисълът и предназначението й на този свят. Това беше роман на нравите: Ан Мари накрая открива, че дори културата на най-великия град е негостоприемна за една образована и самоуверена жена. Всички в залата бяха чели стотици такива романи, но Пол Фолоус бе оставил върху жанра собствения си отпечатък. Книгата беше различна. Имаше нещо неумолимо в издигането на Ан Мари, почти съдбовно. Под повърхността клокочеше скрита неспирна агресия. Някъде в първите петдесет страници, който им бяха за домашно, Ан Мари води отрицателния герой — блед като призрак, мразещ жените адвокат на име Конинг — в къщата в Челси, където тя живее с възрастния си чичо. След като го затваря на втория етаж в големия препълнен с вещи дом, тя слиза в приемната, за да пие чай с чичо си.

Олдис владееше вниманието им през цялото време. Водеше ги из дебрите на романа, разнищваше очевидните символи и по-неясните пасажи, говореше за книгата, сякаш тя беше нещо живо. Четеше на глас, повдигаше тона си с една октава, за да се въплъти в Ан Мари, правеше го така категорично, че след това всички щяха да чуват неговия глас, докато четат произведението в общежитието вечерта.