Уилл Лэвендер - Превъзходство

В края на лекцията беше останал без дъх, челото му лъщеше от пот. Алекс го наблюдаваше, поразена колко много смисъл бе успял да изтръгне от текста.

— Е… — каза професорът и погледна кухненския часовник, който държеше на масата. Оставаха само няколко минути. — За следващата седмица прочетете следващите петдесет страници от „Спиралата“ и всичко, което успеете да намерите за Чарлз Ръдърфорд. Предлагам ви да започнете с родния му град: Хамлет, Айова. Много интересно място. Освен това в произведенията на Фолоус много често се споменава Айова. Някакви въпроси към мен?

Алекс го гледаше. Знаеше, че времето й изтича, а той й бе дал толкова малко, от което да продължи. Не й бе казал какво се очаква да предприеме, накъде да поеме. Ако щеше да следва посланието в книгата, се нуждаеше от неговата помощ. Но как да я получи? Какви въпроси да зададе и как да ги формулира, та останалите да не разберат нищо?

„Не споделяйте с никого, че сте видели това“.

Оставаха деветдесет секунди. След това щяха да прекъснат връзката.

— Значи няма въпроси?

Шейсет секунди. Тя си представи Олдис по време на дългия му път обратно към килията, двамата надзиратели без лица, които го водят, решетките, зад които влиза. Животът на професора се състоеше от тайни, думи и болезнените викове на другите затворници. Вълнението му, че е открил нещо, изровил е нова информация, накрая бе довело до това: смълчана лекционна зала, уплашено момиче. Алекс си представи разочарованието му от нея, гнева му.

Трийсет секунди.

„Хайде, Алекс. Кажи нещо“.

Двайсет секунди и…

— Какво има в Хамлет?

Олдис се обърна към нея. Погледът му се промени, стана по-сериозен. По-напрегнат. Сякаш предаваше информация само на нея. Сякаш двамата бяха започнали разговор отвъд възприятията на другите студенти. Имаше усещането, че лекционната зала е изчезнала, а тя се намира в празна стая с електриковосини стени и се взира в екрана.

— Предлагам да попитате моя приятел ректор Стайли Фиск — каза Олдис. — Той ще ви разкаже много за Хамлет.

Връзката бе прекъсната и професорът отново изчезна.

След лекцията тя тръгна да се прибира пеша в снега. Побелелите дървета зад стадиона в западната част на университетското градче блестяха в далечината. По това време в кампуса беше мъртвило. Никакво движение по Роуз Авеню, никакви студенти по замръзналите дворове.

Избърза преди колегите си, изтича през хълма Харпърс, географския център на студентското градче, след това надолу към административната сграда, наречена Кулата, от която като паяжина се разклоняваха ниските постройки на общежитията. Чуваше смеха и виковете на първокурсниците, виждаше дима от комините на къщите на братствата, кръстени на гръцки букви. „Ето къде искам да бъда — усети се, че мисли. — Ето какво искам да правя с живота си, от какво искам да бъда част. Да преподавам литература в точно такова място“.

— Имаш ли му доверие?

Тя се обърна. Беше съседът й по банка, Келър. Носеше пухено яке с яка от заешка кожа, на гърдите му пишеше „КОЛЕЖАНСКИ ФУТБОЛЕН ОТБОР ДЖАСПЪР“. Вървеше целенасочено и скърцането на обувките му по снега отекваше чак до Кулата вдясно от тях.

— На Олдис ли? — попита Алекс.

— Аха.

— А ти?

Той не отговори.

— Не прилича на убиец — каза тя.

— Убийците личат ли си по нещо?

Алекс се усмихна.

— Ами да. Виж Менсън 12 12 Чарлз Менсън (1934) — американец, ръководител на престъпен клан, осъден за множество убийства, — Б.пр. . И Дамър 13 13 Джефри Дамър (1960–1994) — американски сериен убиец и сексуален престъпник. Убива 17 души. Пребит до смърт в затвора. — Б.пр. също. Налудничави очи. Олдис не е луд.

— А може би е хитър и се прикрива — каза той. — Виж. — Показа й нещо под светлината на уличната лампа. Беше го затиснал с длан, за да не го отвее вятърът. Лист от тетрадка. В дясното поле имаше трийсетина-четиридесет отметки.

— Какво е това? — попита тя.

— Броят на лъжите му.

Тя вдигна очи от листа.

— И как успя да ги преброиш?

— От футбола е. Блокираш някого, той ти показва с очи какво се кани да направи. В това се състои работата на нападателя: да предугажда действията на противника. Това е игра, в която разгадаваш измамите на другия. Един непрестанен детектор на лъжата.

— Да не би да си мерил кръвното на Олдис? Май охраната в „Рок Маунтин“ е доста хлабава, Келър.

Беше негов ред да се усмихне.

— Говоря ти сериозно. Имаше много знаци. Във футбола се научаваш да решаваш накъде да бягаш още преди играта да е започнала: твоят човек поглежда надолу, извръща очи. Или ти казва нещо, когато се борите за спорна топка, а гласът му трепери. Точно такива малки… издайнически знаци, нали разбираш?