Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Ох, как ме изплашихте.

— Извинявай.

Погледът му за миг се впи в нейния, след това той вдигна ръка към устата си, лапна хапчетата и ги преглътна наведнъж.

— Сигурно сме истински натрапници — каза тя. — Да се изсипем всички тук така.

— Никак даже — отвърна той. — Стайли отдавна си мечтае за гости. Само дето никога не сме предполагали, че ще стане при тези обстоятелства.

— Откога работиш за ректора?

Оуен поклати глава.

— Да работя за него? Не. Стайли не ме иска тук. Иска просто да се свърши с всичко. Всеки ден, когато се качвам горе, очаквам да го намеря… Както и да е, говорил е много пъти за това, дори ме е молил да го направя. — Оуен извърна очи и Алекс хвърли поглед към шкафа зад гърба му. — Наеха ме от колежа преди седем години. Бях тук, когато вие… когато умря Даниел Хейдън. — Алекс всъщност бегло си спомняше Оуен и неговото незабележимо присъствие из стаите. Почти нищо друго от онзи уикенд не бе останало в паметта й. — Но тогава не бях толкова необходим. Започнах тази работа, след като напуснах болницата в Бърлингтън. Прекалено много политически глупости. Тук сме само аз и старата къща.

— И ректорът Фиск.

— Да, и той — каза Оуен. — Понякога нощем чувам как количката му се плъзга по коридорите. Само тогава излиза от кабинета си. Не иска никой да го вижда, затова се крие. Казва, че е заради възрастта и лицето му. Чувал съм, че винаги е бил суетен. Но не го вярвам.

— Тогава защо?

— Мисля, че криенето му доставя удоволствие. Стаята ми е на четвъртия етаж. Понякога ме вика и тръгвам да го търся от стая в стая. За Стайли това е като… игра. Не мога да кажа, че ми е приятно, но поне опознах всеки сантиметър от проклетата къща. Защото какво да му кажа? Той е легенда по тези места, а аз съм никой. — Оуен извърна очи към една спукана надраскана плочка на пода. — Затова тук е толкова тъмно. Дори когато го къпя, той ми се кара, че го гледам.

— Харесва ли ти работата? — попита тя.

— Дали ми харесва? — Той се намръщи, сякаш последната дума имаше плътност и аромат. — През по-голямата част на деня се разхождам по коридорите. Добра тренировка е. И разбира се, чета.

— Какво четеш?

— Най-вече това, което ми препоръчва Стайли. Руснаците. Стара британска литература. Фолоус, разбира се.

— Фолоус — повтори тя. — И какво мислиш за него?

— Мразя го — отвърна Оуен и леко снижи глас, сякаш се страхуваше, че ректорът Фиск може да го чуе. — Не разбирам защо е цялата тази шумотевица около него.

— Фолоус е нещо, към което трябва да се развие вкус.

Асистентът се изсмя.

— Сигурно. Иначе Стайли си е пропилял живота, изследвайки бълнуванията на един луд.

На външната врата се чу рязко потрепване. Бе пристигнал следващият.

— Я виж ти, нашата знаменитост Алекс Шипли.

Крисчън Кейн пристъпи през прага и я хвана за лакътя. Целуна я по двете бузи и се отдръпна, за да я разгледа. После закима, сякаш бе преминала успешно някакъв тест. Не носеше нищо, освен жълт чадър и книга с меки корици. Миришеше на същия одеколон, който ползваше и Питър, носеше кадифено сако с кръпки на лактите. Беше си пуснал тридневна брада, която я нямаше на снимката на книгата му „Поети и писатели“. Томчето с мека корица беше едно от произведенията му.

Влезе във всекидневната, огледа се и се намръщи, като видя в какво състояние е. След това се обърна към Алекс, вдигна книгата и каза:

— Страница сто и седем.

Тя внимателно взе книгата и отвори на посочената страница. Абзацът в средата бе подчертан с трепереща ръка.

„… Баркър влезе в библиотеката и видя какво се е случило. Тялото на професора лежеше на пода, потрошено и захвърлено като торба парцали. В първия момент Баркър не можа да разпознае какво вижда. След това го осени ужасната истина: мъжът беше убит и покрит с книги. Тежка купчина томове, които сякаш въздишаха над мъртвата плът; страниците им шумоляха, все едно цели легиони молци бяха изпълзели в тях, за да си направят пиршество. Имаше книга дори върху очите на професора, корицата й приличаше на маска. Баркър пристъпи напред…“

— Защо ми показваш това, Крисчън?

Той я изгледа. От всички, които бе видяла досега, Крисчън се бе променил най-малко. Все още беше същото приветливо слабо момче, макар че бяха минали петнайсет години. Не приличаше толкова на автор на бестселъри, колкото на някой от героите в романите си.

— Не е ли очевидно, Алекс? — попита той.

— Поне за мен не е.

Той въздъхна и затвори книгата. „Баркър нощем“, четвъртата част от серията, беше писана преди пет години и беше най-нелюбимата й от всички.