Уилл Лэвендер - Превъзходство

Всичките онези минали неща. Беше като сипване на сол върху рана. Олдис я бе предупредил, че ще стане така.

— Имитация — отвърна тя бързо. — Това е. Някой е чел за убийствата в „Дюмант“ и си мисли, че ще може да се отърве безнаказано…

— Олдис е.

Алекс зяпна.

— Олдис? Нали не вярваш, че той има нещо общо с това, Келър?

— Разбира се, че вярвам — каза той. — Не е зле и ти да повярваш.

— Видях се с него тази сутрин. Чух го как говори за Майкъл. Не мисля, че той…

— Ясно. Продължаваш да го защитаваш.

В очите й проблесна гняв.

— Не защитавам никого — каза тя. — Просто знам, че беше невинен за убийствата в „Дюмант“. Реабилитираха го. Ти беше с мен в Айова, Келър. Заедно завършихме вечерния курс. Знаеш всичко, което знам и аз.

— Знам какъв болен мозък е Олдис, как добре може да мами.

Очите й проследиха кълбенцата прах, които се гонеха по пода.

— Той няма нищо общо с убийството на Майкъл — каза тя, вече по-тихо.

Келър понечи да възрази, но се отказа.

— Добре, край на това, Алекс. Минаха четири години, откакто те видях за последен път. Искам да си поговорим. Да се опознаем отново. Случилото се с Майкъл е ужасно, но най-накрая получаваме възможност да започнем отначало.

Тя все още имаше опасения. Не можеше да се отърве от мисълта, че Келър е един от хората, които Олдис я бе посъветвал да наблюдава. Той знаеше колкото и останалите за убийствата в „Дюмант“ и затова трябваше да го наблюдава също толкова внимателно и безпристрастно, колкото и другите.

— Искам да те попитам нещо, Алекс — каза той.

— Питай.

— Четеш ли още?

Тя го зяпна. Що за въпрос? Та тя преподаваше литература!

— Разбира се, че четеш — отговори си той сам. — Четох за теб в бюлетина на завършилите колежа. Знам какво работиш. Не те шпионирам или нещо такова — засмя се Келър, — но знам. — Млъкна и погледна през прозореца. — Не бих могъл да работя това, което работиш ти. Тренирам футболния отбор в една забутана гимназия и вече не чета. Дори книгите, които изучават учениците ми. Просто ги преглеждам, или разчитам на спомените си от лекциите в Джаспър.

Алекс го гледаше озадачено и го чакаше да продължи.

— Боя се, че ако прочета нещо, ще се върна на Фолоус и пак ще потъна в него. Ще се озова за пореден път в лабиринта просто ей така. И ще свърша като Даниел.

Млъкна и тишината натежа в стаята. Той отново погледна Алекс и се опита да замаже това, което току-що бе казал.

— Точно в момента искам да си почина — въздъхна. — Нощес изобщо не можах да мигна. Мислех за Майкъл и Сали, за това колко сме безпомощни.

— Аз също.

Келър се усмихна, предпазливо някак.

— Стаята ти е горе — каза тя. — Мелиса, Крисчън, Франк и… хм, приятелката му — кимна към горния етаж — вече се там. Имам малко работа след няколко минути, но ще те заведа.

Поведе го нагоре по стълбите и докато той минаваше пред нея, забеляза нещо, от което я прониза момичешка свенливост.

Келър не носеше халка.

Чакаха само Луис Прайн, директора на психиатрична клиника за опасни престъпници в Северен Върмонт. Той й бе казал, че Стайли Фиск крие ръкописа тук, в къщата си. „Там е, Алекс — беше й казал отново само преди месец. — Третият роман на Фолоус. Някъде в тази къща“.

Прайн така и не дойде.

Детективът, който водеше разследването, се казваше Брадли Блак и като че ли усещаше, че тя крие нещо. Срещнаха се същия следобед в кабинет на четвъртия етаж на Кулата. Присъстваше и ректорът, който я бе помолил предната вечер да дойде във Върмонт. Алекс не можеше да погледне нито един от двамата в очите.

— Кажете ни — каза детективът, гласът му беше също толкова предпазлив и красноречив като погледа му — какво знае доктор Ричард Олдис.

— Малко е сложно — отвърна тя. През целия път от къщата на Фиск си беше повтаряла: „Не го е направил той. Не може да е той“ . Припомни си разговора им сега, докато седеше в задушаваната от бръшлян административна сграда на колежа. — Професорът… се отнася към всичко като към загадка. Ако знае кой е убил Майкъл Танър, няма да бърза да го сподели. Ще трябва да си заслужите информацията.

— По дяволите — възкликна ректорът Антъни Райс и се обърна към детектива. — Ще трябва да получите съдебна заповед за обиск, да влезете там и…

— Не — прекъсна го Алекс. — Така няма да стане. Ще се наложи да ме оставите аз да го направя. Ако Олдис знае нещо, ще го разбера. Той ми има доверие.

— Нека бъдем реалисти, доктор Шипли. Олдис си играе с вас. Точно това прави. Последния път се измъкна прекалено леко. Може и да не е убил онези студентки от „Дюмант“…