Уилл Лэвендер - Превъзходство

„Пресъздава ги значи“ , помисли си Алекс. От тези думи сякаш й просветна нещо, като че ли я заслепи ярка светлина.

— Олдис знае повече, отколкото споделя — каза Райс, наведе се напред и подпря брадичката си върху дебелите си пръсти. Изглеждаше изнервен и непрекъснато се въртеше, беше пълна противоположност на спокойния методичен Блак. — И знае, че ние го знаем. Но няма да продължим прекалено дълго този танц, доктор Шипли. Предайте му това. Кажете му, че ако е водил кореспонденция с някой, който се е интересувал от убийствата в „Дюмант“, ако по някакъв начин е бил ментор на някого, няма да му се размине. Предайте му това послание, ако обичате.

— Ричард Олдис не реагира добре на послания от временно изпълняващи длъжността ректор — отвърна тя.

Райс почервеня като домат се извърна към прозореца. Вятърът чукаше по стъклото.

Пръв се обади Блак:

— Вече изминаха трийсет и седем часа. Това е прекалено дълъг период при разследване на убийство. Ако не можете да накарате Олдис да се разкрие, тогава ще го направим ние.

— Ще отида при него по-късно тази вечер.

— Ще чакаме доклада ви — каза Блак и се изправи. — А междувременно, доктор Шипли, много мило, че сте при ректор Фиск. Вие и колегите ви. — И се взря в очите й.

Тя стана и той я изпрати до вратата. В коридора я спря.

— Ще ни съобщите, ако разберете нещо интересно по време на престоя си в къщата, нали?

— Разбира се — отвърна тя и понечи да си тръгне.

Той я хвана за ръката.

— Говорят разни неща за Олдис.

Тя го погледна.

— Кои, детектив?

— Хората в Джаспър. Преподаватели, студенти. Казват, че се бил променил. Че не бил същият човек от вечерния курс.

— Нима?

Блак поклати глава.

— Казвам само да внимавате. Може и да си мислите, че познавате Олдис и че през деветдесет и четвърта година сте постъпили правилно. Но този човек… Нямам му доверие, доктор Шипли. Никога не се знае какви номера крои.

— Просто искам да разбера кой е убил приятеля ми — каза тя разгорещено. — Ако Олдис може да ми помогне, а аз смятам, че може, значи трябва го използваме. В момента той е най-добрият ни ресурс. Тази вечер възнамерявам да отида при него и да получа някои отговори.

— Ами ако се окаже, че не е този, за когото го мислите?

— Тогава не заслужавам признанието, че разгадах мистерията на вечерния курс — каза тя, обърна се и закрачи по студения коридор. — И следователно целият ми живот е една измама — подхвърли през рамо.

Ректорът Стайли Фиск живееше в олющена стара къща във викториански стил, кацнала на хълма над студентското градче. Живееше сам, след като съпругата му, с която бе живял четиридесет години, бе починала предния семестър. Рядко излизаше — ходеше само на тържествени церемонии за прерязвания на ленти и официални благотворителни събития. Иначе си стоеше сам, обикаляше около къщата и наблюдаваше отдалеч колежа, в който някога бе властвал.

Алекс почука на вратата и чу приглушени стъпки, последвани от тихо напевно: „Идвам!“

Вратата рязко се отвори и Стайли Фиск премигна срещу слънчевата светлина. Беше на осемдесет, вече поприведен, но с живи сини очи. Бе облечен във фланела с емблемата на колежа и халат, който висеше от слабите му рамене. Бе известен с ексцентричността си; Алекс забеляза размазан черен грим около дясното му око и си помисли: „И това е човекът, от когото зависи съдбата на Ричард Олдис? Господи!“

Фиск вдигна очилата си за четене върху снежнобялата си коса и каза:

— Да?

— Ректор Фиск, аз съм Алекс Шипли. Простете, че ви безпокоя толкова рано, но…

— Рано? Господи, станал съм още в зори. Какво има?

— Исках… Трябва да поговоря с вас за нещо важно.

Старецът килна глава и я погледна като птица, с едно око.

— Кажете.

— Става въпрос за Ричард Олдис. За курса, който той води този семестър. Миналата седмица каза нещо, което според мен… Мисля, че искаше да дойда при вас.

Отначало старецът остана неподвижен, не се издаде, че разбира за какво става въпрос. Просто си стоеше на прага и погледът му минаваше покрай нея и се рееше по сградите на колежа.

След това каза бавно и спокойно:

— Намерили сте книгата ни.

Алекс се постара да не ахне.

— Точно така.

На лицето му се появи усмивка. Бръчките му сякаш се разбягаха във всички посоки и Алекс внезапно осъзна, че се е преобразил в много по-млад мъж.

— В такъв случай заповядайте, влезте — каза той и се отдръпна, за да й направи път. — Имаме доста да си поговорим.