Уилл Лэвендер - Превъзходство

Всекидневната говореше красноречиво за начина му на живот. На дивана имаше неприбран юрган, навсякъде по паркета се виждаха книги с десетки листчета между страниците, на масичката имаше отдавна забравена спаружена ябълка. Останалата част от къщата сигурно бе потънала в прах.

— Не бяхме сигурни, че някой изобщо ще я намери — каза Фиск, докато тя се настаняваше срещу него. — Тревожехме се, че връзката е прекалено далечна или че някой друг ще вземе книгата. Някой, който не е записан в този курс. Но аз проверих много назад във времето. Разгледах архивите на библиотеката. Никой не беше взимал книгата от повече от пет години. Пет години си беше стояла на полицата. Затова решихме да заложим на този ход, да оставим посланието в нея и да видим какво ще се случи. Ако се вдигнеше шум, щяхме да отречем, че имаме нещо общо, и да опитаме нещо друго.

— Двете загадки — каза Алекс. — Фолоус и Олдис. Книгата казва, че са едно и също.

— Точно така. Но за това друг път. Не съм съвсем наясно какво е планирал Ричард за този курс. Не искам да развалям изненадата. — Засмя се. Смехът му бе хриплив и идваше дълбоко от гърдите му.

Очите му се присвиха към нея. Стори й се, че я преценява.

— Разбирате ли какви са последствията от това послание? — попита той. — Схващате ли сериозността на ситуацията, госпожице Шипли?

— Мисля, че… Като че ли да, схващам.

— Би трябвало. Наистина би трябвало. Ще помогнете за изчистването на името на Ричард, което бе опетнено с онези ужасни убийства в университета „Дюмант“, и ще го извадите от затвора. А когато това стане… — Фиск не откъсваше очи от нейните. — Това ще е славен ден.

— Ами ако наистина ги е извършил? Ако професор Олдис все пак е убил онези две студентки?

— Продължавате да сте скептична.

— Той си призна — каза тя. — На лекцията миналата седмица. Призна си всичко.

— Това е номер — отвърна Фиск. — Ричард е уникален човек. Отначало се ядоса, вбеси се, че са му приписали онези ужасни убийства. Всички бяха убедени във вината му. Книгите на Фолоус върху лицата им, връзката му с жертвите — всичко съвпадаше идеално. И Ричард се отчая. Потъна в дългогодишно мълчание в „Рок Маунтин“. Писанията му по въпроси, несвързани с „Дюмант“, убедиха всички, че е виновен и че присъдата е справедлива. Но след като намери тази нова информация, много внимава и им дава това, което очакват. Каква ирония, нали? Трябва да си признае вината, за да получи услуга, да му бъде позволено да преподава. — Фиск млъкна и погледът му се плъзна покрай нея към тъмните сенки в дома му, неговият собствен затвор. — Иска всички наблюдаващи — защото вие деветимата не сте единствените — да повярват, че просто води един литературен курс. Но всъщност прави много повече от това. Много повече.

Алекс се замисли над думите му. Възможно ли беше да е така?

— Нека ви попитам нещо, госпожице Шипли — продължи Фиск. — Вярвате ли, че съдебната ни система е безупречна и че всички мъже и жени в затворите наистина са виновни?

— Разбира се, че не.

— Колко осъдени на смърт са били оправдани точно преди да ги екзекутират, как мислите? Колко невинни са давали фалшиви самопризнания? Това, което се случи с Ричард — това е то реалният живот.

Тя мълчеше. Нямаше какво да каже.

— Знам колко ви е трудно да сте въвлечена в това — продължи Фиск.

„Дори не можете да си представите“.

— Но така трябваше да стане. Отговорността ви е голяма и аз ви имам доверие, че ще направите всичко по силите си, без значение колко странно изглежда и колко ще ви е трудно. Ще проследите подсказките, които ви дава Ричард, и ще докажете неговата невинност.

Фиск спря, сякаш е казал всичко, но после изведнъж като че ли му хрумна друга идея.

— Искам да ви покажа нещо — каза той. — Мисля, че то ще разсее тревогите ви.

Заведе я в една стая в дъното на коридора, който й се стори километри дълъг, като коридор на студентско общежитие. Стаята бе съвсем малка. В ъгъла имаше бюро, лампа с абажур пръскаше бледа жълта светлина по стените. А на пода имаше картонени кутии, всичките с надпис „ОЛДИС“.

— Заинтригувах се от положението на Ричард в средата на осемдесетте, малко след като влезе в затвора — каза Фиск. — Един следобед му написах писмо, в което му изказах възхищението си от негово есе за Данте. Имам слабост към „Чистилище“, също като Ричард. И той бе така любезен да ми отговори. С това започна дългогодишната ни кореспонденция.

— Значи го познавате добре?

Виждаше, че старецът мери всяка своя дума.