Уилл Лэвендер - Превъзходство

И тогава младежът се отказа. Кимна — по-скоро на себе си, отколкото на някой друг — и постави екземпляра си на „Спиралата“ върху тетрадката. Изправи се и тръгна към монитора. Там спря и каза на Олдис нещо, което другите студенти не чуха, защото бе с гръб към тях. После излезе.

Залата се умълча.

— И така останаха осем — каза професорът със спокоен овладян глас.

Чу се смутен смях. Някой нервно се покашля. Някои заговориха, колкото да чуят собствените си гласове. След секунди Олдис ги накара да млъкнат, като постави дългия си блед показалец пред устните си.

— Шшшт, студенти.

Настъпи тишина.

Той прелисти записките върху паянтовата затворническа маса пред себе си и каза:

— А сега, кой откри името на мъжа с тъмното сако? Кой реши загадката?

Отначало всички мълчаха. После едно момиче в средата на лекционната зала бавно вдигна ръка.

Алекс води дълга вътрешна борба дали да каже нещо. Нима Олдис не им бе казал току-що, че е виновен? Нима не бе признал за двете убийства пред целия курс, пред деветима сигурни свидетели и всички останали, които гледаха проклетата връзка със затвора? Помисли си за книгата, така добре скрита в чекмеджето на бюрото й във Филбрик Хол. За странните обезпокоителни послания в нея.

„Ричард Олдис е невинен. Не споделяйте с никого, че сте видели това“.

Вероятно трябваше да си мълчи, да се държи така, все едно не е открила нищо.

Не.

Ако си държеше устата затворена, щеше да остави невинен човек да изгние в затвора. Може би самопризнанието му беше част от играта. Брънка от големия план на Олдис. Разбираше, че ако книгата и скритите послания казват истината, то тогава Олдис разчита на нея. Разчита на нея да разплете мистерията… „Да се вмъкнем през заешката дупка“.

Тя вдигна ръка.

— А, госпожица Шипли! — каза Олдис все така спокойно. — Разкажете на останалите какво сте открили.

„Нима е наясно? — помисли си тя. — Възможно ли е да знае, че съм взела книгата? Ако е така, защо е толкова спокоен?“.

— Мъжът с тъмното сако — каза Алекс с усилие, защото езикът й сякаш беше набъбнал и не я слушаше. — Той е…

— Моля, продължете.

— Мъжът с тъмното сако е Чарлз Ръдърфорд.

Професорът се усмихна. Най-неочаквано Алекс почувства прилив на гордост.

— Амбулантният търговец на енциклопедии? — попита някой зад нея. Мелиса Лий беше прочута както с невероятната си интелигентност, така й със сексскандала с нейно участие, за който се приказваше в катедрата по литература цели два семестъра. Обличаше се в черно, от глава до пети, в косата й имаше кичури с всякакви цветове, които й придаваха леко животински вид. Лицето й бе мъртвешки бледо. Следваше стил, който студентите в Джаспър бяха започнали да наричат „плик“. Носеше черни сенки, множество обеци и по намазаните й с тъмнолилаво червило устни винаги играеше сардонична усмивка. Тази вечер на тениската й пишеше „Убий поет“. — Но Ръдърфорд е никой. Пешка. Умира година преди да се появи „Златното мълчание“, а все още му слагат снимката по книгите, защото никой не знае каква роля е изиграл. Как е успяла тя… — Лий изгледа злобно Алекс, а Алекс просто й се усмихна в отговор.

— Точно там е цялата работа, госпожице Лий — каза Олдис. — Ръдърфорд заинтригува изследователите на Фолоус именно защото е един от най-малко вероятните заподозрени. Първо, умира от мозъчна емболия през 1974 година. Година по-късно е публикуван вторият роман на Фолоус. Освен това имаме проблем и с неговия старомоден, леко глуповат образ, типичен за Средния запад. Отначало, когато започват да издирват Фолоус, мнозина вярват, че снимката на Ръдърфорд е просто номер на автора. Още една заблуда. Но когато тръгват да търсят Ръдърфорд, изследователите научават нещо много интересно.

— Че е бил писател.

Олдис огледа залата и откри студента, който се бе обадил.

— Точно така. Много добре.

Беше футболистът Джейкъб Кедър. Седеше отдясно на Алекс. Тя се обърна и срещна погледа му. Той й кимна. „Сладък е — помисли си Алекс, — като за спортист-умник“ . Беше го виждала из кампуса с някои от съотборниците му, бе го зървала няколко пъти и в бар „При Ребека“ — седеше на някоя затънтена маса и учеше от картончета. Кедър се наведе към нея и й прошепна:

— Сега ние с теб сме му любимците, Шипли. Единственият въпрос е къде ще открият труповете ни. — Алекс потисна смеха си и когато отново погледна напред, осъзна, че Олдис е чул. Взираше се право в тях. Сърцето й заседна в гърлото. Но професорът само се усмихна.