Уилл Лэвендер - Превъзходство

Алекс плъзна поглед по разхвърляното писалище, прокара небрежно върховете на пръстите си по пожълтелите документи.

— Ужасно — каза старецът. Седеше в инвалидна количка, скрит в сенките в ъгъла на стаята. Зачервените му сълзящи очи се движеха бързо. — Ужасно е това, което се случи с нашия Майкъл. Което се случи на колежа ни. Какво правиш тук, Алекс?

Ръцете й замръзнаха. Лицето й пламна.

— Нищо, ректор Фиск — каза тя. — Разглеждам историята, събрана в тази стая.

Ректорът въздъхна. Нещо се приближаваше в мрака. Въздухът в помещението се разреди и се изпълни с електричество като преди целувка, като преди признаването на тайна. Той се наведе напред в количката и каза:

— Не съществува.

Думите му я поразиха. Погледът й се вдигна от разхвърляното бюро.

— Не знам за какво говорите — каза тя тихо.

— Каквото и да си чула, Алекс, каквото и да са ти казали, няма да намериш ръкописа в тази къща.

— Нищо не съм чула. — Беше по-различно, отколкото да лъже Олдис; ректорът отдавна се бе смачкал, мозъкът му бе станал на пихтия. Беше на деветдесет и четири и напълно оглупял. Погледна го и видя по сивкавите му бузи да проблясва слюнка. Личният му асистент, мъж на средна възраст, бе непрекъснато край него. Всеки миг щеше да дойде да го нахрани.

— Всички онези стари фалшиви откъси от Фолоус. Свърши се, Алекс — продължи Фиск. — Ти го приключи по време на вечерния курс. Ти.

— Разбира се — отвърна тя и си помисли: „Грешите, ректоре. Никога няма да се свърши“ .

Настъпи тишина и очите й инстинктивно се стрелнаха към бюрото.

— Ходих тази сутрин да се видя с доктор Олдис — каза тя. — Според него убиецът имитира престъпленията в „Дюмант“.

— Ха, Ричард! — засмя се Фиск. — Сигурно Ричард е убил Майкъл със собствените си ръце.

Сякаш я удари гръм.

— Не го вярвате, нали? Не е възможно да го вярвате. Това просто не е…

Вратата зад нея се отвори и влезе личният асистент. Движеше се толкова умело, че тя изобщо не видя кога пусна лекарствата в приличащата на човка уста на стареца. Обърна се към сребърния поднос, който бе оставил на бюрото. Храна като за дете: препечена филийка, ябълково пюре. Фиск погледна през него по типичния за слепците начин и кимна отривисто.

— Благодаря ти, Матю.

Мъжът излезе и Алекс продължи:

— Ректор Фиск, не вярвате, че професор Олдис е убил Майкъл, нали? Знам, че през годините си развалихте отношенията, но той ви беше приятел. Довереник. Вие… — „… помогнахте да бъде спасен“ , искаше й се да каже.

Старецът се взря в безкрайността и се замисли. После каза без никаква връзка:

— Все още играят Процедурата.

Тя премигна.

— Кои?

— Студентите — отвърна той. — Чувам ги из колежа, когато Матю ме разхожда с количката. Чувам ги. — Млъкна и стаята се изпълни с хрипливото му дишане.

— Ректор Фиск, относно Майкъл Танър…. Блуждаещият му поглед се спря върху нея.

— Ако ще идват за погребението, трябва да отседнат някъде.

— Да.

Той имаше предвид студентите от вечерния курс, които в момента пътуваха към Джаспър. Повечето живееха във Върмонт. Сали Танър, разбира се, си беше тук. Докато им звънеше по телефона, Алекс осъзна колко лесно и просто е да ги събере отново.

— Искам да отседнат тук.

Алекс затаи дъх.

— Тук?

— Искам да са наблизо — обясни Фиск. — Това е скръбно време, Алекс, а когато скърбим, имаме нужда да сме заедно. В къщата ми има повече от достатъчно място. Да, стара е. В нея има история. Но им е позната. Можете отново да се сближите, точно както когато Даниел Хейдън…

— Да — прекъсна го тя. — Ще им предам поканата ви.

Ректорът кимна, с което й показа, че е време да си върви. Алекс слезе на долния етаж, тръгна по тъмния коридор, който водеше към източното крило на големия дом, и навлезе в сърцето на старата къща.

Въздухът бе спарен и застоял. Дюшемето скърцаше под стъпките й, над главата й висяха сребристи паяжини. Стените бяха напукани и разкривените линии в гипсовата замазка сякаш я водеха още по-навътре в мрака. Тя прекрасно знаеше къде отива — беше прекарала много дни в тази къща, докато учеше в Джаспър.

Стайли Фиск тогава беше активен осемдесетгодишен мъж и неин съюзник по време на вечерния курс. Научи я да тълкува думите на Ричард Олдис и тя щеше да му е вечно задължена. До голяма степен на него се дължеше това, че Алекс беше най-известната възпитаничка на Джаспър. Щом искаше колегите й да отседнат в неговия разпадащ се дом, коя бе тя да спори с него?