Уилл Лэвендер - Превъзходство

Студентите чакаха, вдигнали писалки над тетрадките си.

— Как се казва мъжът с тъмното сако?

След това Олдис млъкна и няколко секунди по-късно образът му изчезна от екрана.

Алекс Шипли не можа да заспи.

Лежеше в стаята си във Филбрик Хол — съквартирантката й тихо похъркваше на втория етаж на леглото — и се взираше в мрака. Не можеше да спре да мисли за Ричард Олдис, за начина, по който им бе говорил, за припадъка му. Ужасно. Всичко беше странно и зловещо и Алекс вече се чудеше защо изобщо се е записала в този курс.

Но въпреки това…

Вечерният курс беше примамлив. Не приличаше на нищо, което бе правила в колежа в Джаспър. Възможността да разкрие самоличността на Пол Фолоус, без значение колко невъзможно звучеше това, беше точно приключението, за което копнееше. Даде си сметка, че именно заради тази странна задача ще остане в курса на Олдис, каквото и да се случи.

Прочете първите седемдесет и пет страници на „Спиралата“. Книгата й бе издание с меки корици. Стоеше в малката вградена библиотека в другия край на стаята. На корицата бе залепен оранжев стикер с надпис „Втора употреба“. След началото на последния курс Алекс беше малко изпаднала. Преди си купуваше само нови книги и дори не помисляше да си води бележки в полетата, но сега трябваше да пести пари за Харвард и можеше да си позволи само употребявани. Записките на други студенти се мъдреха до печатния текст и изяждаха цялото празно пространство на страницата. За нея това беше светотатство.

Майка й, която живееше в град Дарлинг, само на 45 километра от колежа, я беше предупредила за курса на Олдис. „Той е истинско зло“, бе й казала. Човекът, курсът му — всичко това било зло. Но Алекс знаеше, че освен зъл, професор Ричард Олдис е и гениален. Беше чела затворническите му трудове за големите американски писатели и бе усетила просветление, родство. Той говореше за книгите така, както тя ги чувстваше — сякаш са най-истинската форма на общуване, едновременно първична и свята. Веднъж бе казал, че книгата е ключалка, а читателят — ключ. Дяволски вярно.

Но тази вечер нещо се бе променило.

Докато лежеше и се вслушваше в гласовете и стъпките на окъснелите студенти навън, Алекс се опитваше да определи какво се е променило и не успяваше. Не можеше да го назове. Опасението, че Олдис ще преобърне живота й, се стопи в мига, в който го видя. Не че вече не вярваше, че може да я просвети; вероятно той и странните му виждания за литературата бяха способни поне на това. Оказа се, че не е толкова всемогъщ, както си бе мислила. Не беше така категоричен и рафиниран, както намекваха писанията му. В човека, който се появи на екрана, имаше нещо… крехко. Нещо уязвимо.

„Само се чуй, Алекс. Размекваш се по човек, който е убил хладнокръвно двама души“.

Замисли се за загадката. Домашната работа от Олдис.

Нямаше никаква представа какво означава. Първите няколко глави на „Спиралата“ разказваха за нюйоркското общество на границата между двата века. Това беше роман в най-традиционния смисъл на думата. Алекс знаеше, че в него има скрити значения, че не е само очевидният сюжет; вероятно вътре се казваше и нещо за самия Фолоус, но тя не можеше да го види. Прочете книгата за първи път в гимназията и изобщо не се трогна. „Това ли било? — помисли си тогава. — За това ли е целият този шум?“

А сега Ричард Олдис им казваше, че романите на Фолоус не са романи, а игри. Игри, които самият писател е скрил в думите. Олдис бе отишъл и по-далеч, беше им подсказал как биха могли да минат през… как се бе изразил? Да, през заешката дупка.

„Как се казва мъжът с тъмното сако?“

Име… тъмно сако… игри…

Скочи от леглото. Съквартирантката й Мередит — беше от Ню Хампшир и учеше химия — се размърда на горното легло. В ума на Алекс се гонеха хиляди мисли. Протегна се в тъмното пред себе си и взе екземпляра на „Спиралата“ от бюрото. Отиде в малката баня към стаята — привилегия за студентите последна година, — затвори вратата и светна лампата над огледалото.

Прелисти романа и започна да преглежда страниците по диагонал, докато буквите не започнаха да се сливат. Търсеше някаква връзка с тъмното сако. Само това й се струваше логично: книгата беше единственият им източник. До утре нямаше да имат учебна програма, не им бяха раздали никакви материали. Олдис бе искал да ги насочи към „Спиралата“. Нямаше начин да не е така.

Вдигна глава от страниците и се погледна в огледалото над мивката. „Време е да се откажеш и да забравиш тази лудост — помисли си тя. — Някой вече е разгадал тази главоблъсканица и щом един има отговора, значи и деветимата ще…“