Уилл Лэвендер - Превъзходство

— Да не си посмяла — каза тя.

— Но аз само…

— Не! Не и тук, след всичко, което преживях. В началото на курса всички бяхме различни хора. Всички. И ако си се върнала, за да се правиш отново на герой, това си е между теб и твоя ненагледен Олдис. Аз ще скърбя за съпруга си, а ти стой далеч от общия ни живот с Майкъл.

Ричард Олдис започна втората си лекция с въпрос.

— Кой от вас откри мъжа с тъмното сако?

Тази вечер мониторът бе поставен върху синьо-зелена масичка на колела с етикет: „Собственост на английската катедра на колежа в Джаспър“. По дъската имаше облаци от трити с длани уравнения от предишната лекция. Температурата навън бе рекордно ниска и студът си проправяше път и в помещението. Убиецът на екрана бавно премигна, чакаше отговор на въпроса си. Когато не получи, вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да ги подсети да побързат.

— Бях прекалено зает с проучването си — обади се най-накрая един студент от дъното на залата, Даниел Хейдън. Беше блед, с нездрав вид и пясъчноруса коса, която почти скриваше очите му. Никога не гледаше събеседника си, когато говореше. Не бе така поразително умен като останалите. Другите студенти се движеха заедно, като някаква малка клика, а Хейдън странеше от тях. Не се големееше; не се опитваше да респектира останалите с познанията си за книгите. Всъщност малцина от тях дори изобщо знаеха, че първата специалност на Хейдън е литература, докато не се появи на вечерния курс, облечен с тениска и скъсани джинси. В предния джоб на якето му винаги имаше навит на руло роман с меки корици.

— И какво беше това проучване, господин Хейдън? — попита Олдис.

— За вас. За това, което сте извършили.

Професорът дори не трепна.

— Не бива да се занимавате с това.

Хейдън се ухили.

— Не искате ли да разберете какво научих?

Олдис направи жест, сякаш казваше: „Доставете ми това удоволствие“ .

— Има криминална книга, написана по вашия случай. „Лудият професор“. Чували ли сте за нея, доктор Олдис?

— Не.

— Прочетох я тази нощ. Цялата. Не можах да се откъсна от нея. Трябваше да разбера какво точно сте направили, преди отново да дойда на ваша лекция. Авторът ви смята за зъл човек. Според него може и да сте гений, но вашият ум ви е изиграл лоша шега. Променил ви е по някакъв начин. Мнозина твърдят същото.

— Мнозина?

— Враговете ви. Тези, които смятат, че не бива да водите този курс.

— А вие какво смятате, господин Хейдън?

— Смятам… — Младежът се поколеба. Извърна поглед, сведе го към тетрадката си, която лежеше все още неотворена на банката. — Смятам, че сте лош човек — продължи той почти шепнешком. — Извършили сте нещо ужасно. Нещо непростимо. Има всякаква информация за вас. Професорът убиец. Гениалният касапин . Наричат ви Книжния човек .

Олдис кимна отривисто. След това каза:

— Добре. Не исках да говоря пред вас за това, но очевидно, след като се провежда проучване без мое знание, се налага. Нека ви кажа само това: виновен съм, че пратих двете момичета на сигурна смърт. Всяка нощ в този затвор мисля колко объркан човек бях, докато като по-млад преподавах в университета „Дюмант“. Мога само да ви кажа, че умът е заключена стая, съвестта е ключът, а някои от нас са изхвърлили отдавна ключа.

— Съжалявате ли? — попита Хейдън.

И тогава студентите за първи път разбраха на какво е способен преподавателят им. Раздразнението му прерасна в нещо повече, превърна с в яростен зъл гняв, който искреше от очите му. И след секунда изчезна.

— „Съжалявам“ е просто дума като всички останали, господин Хейдън.

— Но вие сте убили двама души! Заклали сте две невинни момичета и сте подредили онези книги около…

— Никой не знае цялата истина за случилото се в „Дюмант“ — каза Олдис. — Никой никога няма да я научи. За да ви кажа, че „съжалявам“ — последната дума направо я изплю срещу микрофона, — трябва да се върна в миналото и да преживея отново престъпленията си, а аз нямам намерение да го правя. Не и тук, не и сега.

Хейдън като че ли беше казал всичко, което възнамеряваше. Но след малко вдигна отново поглед към монитора и попита:

— Само две са, нали?

Олдис премигна; беше съвсем спокоен, сякаш бе очаквал този въпрос.

— Жертвите, които са известни — продължи Хейдън. — Двете докторантки. Нали не сте убили и някой друг?

Професорът си избърса устата с длан. Когато заговори, гласът му режеше като стъкло.

— Няма да позволя на студент да ме разпитва.