Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Извинявай. Паднах няколко пъти, докато се катерех насам. Беше съвсем тъмно!

Сам много обичаше племенника си, но понякога общуването с него доста я затрудняваше. Той бе висок и слаб, както повечето момчета в началото на пубертета. Имаше късмет да не страда от типичното за юношите акне и красивото му лице и гъстата червена коса бяха големите му преимущества.

— Ял ли си?

— Не скоро.

— Хайде, ще си поделим вечерята ми. Мисля, че ще стигне.

Рики я последва в къщата, като изрита калните си обувки, преди да влезе в кухнята. Сам отиде до печката и огледа съдържанието на тенджерата. После пак се обърна към него:

— Още няколко минути и ще е готово. Как са вашите?

— Баба си е все така. Мама постоянно е ядосана за нещо, а Дейвид прекарва повечето си време с новата си приятелка.

Дейвид бе по-големият син на Уин, другият й племенник. Както много обичаше Рики, така и не успя да хареса Дейвид. Той прекалено много приличаше на баща си, вглъбен и меланхоличен, без момчешката прямота и дружелюбие на брат си. Въпреки че Рики съвсем не бе идеален, у него имаше нещо добро, което Сам много ценеше. Сега се зарадва на новината, че Дейвид може да се изнесе. Така Уин и Рики може би щяха да се поуспокоят.

— Значи може скоро да имаме сватба в семейството, а?

Рики не бе съвсем сигурен.

— Съмнявам се. Той още предпочита да трупа бройки.

Сам усети как настръхва. Това бе толкова типично за Дейвид. Реши да смени темата.

— Моля те, извади няколко чинии от шкафа, Рики. Ей там са.

Рики стана от масата и извади лявата си ръка от джоба, където я бе крил досега. Сам забеляза, че е нескопосно превързана с мърлява бяла кърпа, по която имаше следи от кал и засъхнала кръв. Отиде до него.

— Какво си правил?

Седна, хвана ръката му и започна да развива неумелата превръзка. Той премигна, когато Сам дръпна кърпата, разкривайки дълбока рана по цялата дължина на дланта му.

— И как се подреди така?

— Порязах се на едно стъкло. Много глупаво наистина.

Досега не го бе забелязала, но сега, като седеше съвсем близо до племенника си, подуши дъха му.

— Пил ли си?

— Само малко.

Сам кимна скептично и отиде до един шкаф, откъдето извади комплект за първа помощ и се върна при масата. Напои памучен тампон с антисептик и започна да почиства раната, при което Рики веднага изохка.

— Съжалявам. Сигурен ли си, че е от стъкло? Не ми прилича на такава рана.

Рики кимна, но Сам не бе убедена. Когато свърши, превърза ръката му с чист бинт.

— Ето, така е по-добре.

Тя постави две чинии на масата и разсипа спагетите.

Рики започна да яде още преди Сам да е седнала на масата. После погледна леля си с възможно най-трогателното изражение.

— Може ли да остана при теб тази вечер? Ако се прибера вкъщи, ще трябва да обяснявам за това. — Той вдигна превързаната си ръка.

Сам го погледна.

— Какво толкова има за обясняване?

Рики продължи да яде и отвърна с пълна уста:

— Няма, обаче се опитай да го обясниш на майка ми.

Сам въздъхна, но чувството за дълг и искрената обич към племенника й надделяха над раздразнението, с което посрещна мисълта за проваленото й уединение през уикенда.

— Ще ти приготвя леглото. А ти се обади на майка си и й кажи къде си.

Рики я погледна смутено.

— Не можеш ли ти да…

— В никакъв случай. Оправяй се сам. А преди това можеш да измиеш чиниите.

Рики се облегна на стола и издиша шумно. Сам не обичаше да разстройва племенника си, затова реши да го разсее.

— Извинявай, че забравих за рождения ти ден, напоследък съм много заета.

Рики разбиращо сви рамене. Тя извади портмонето си от чантата и подаде една банкнота от двайсет лири на племенника си.

— Не ги харчи за глупости.

Той се усмихна широко при вида на банкнотата.

— Благодаря, лельо, обещавам.

Сам доста се съмняваше в това, но й бе приятно да го види щастлив.

— Как е новата работа?

Рики сведе глава и погледна унило чинията си.

— Какво стана този път?

— Имах проблеми с пристигането навреме. Пък и беше безперспективна история. Искам да постъпя в колеж, но мама не е съгласна.

— Ами в училище не се представи блестящо.

— Беше различно. И учителите там ме мразеха.

Сам се усмихна тъжно.

— И то с основание, доколкото си спомням. Мислиш ли, че в колежа ще е иначе?

Той кимна ентусиазирано:

— Там те приемат като възрастен, не като дете.

— Въпросът е дали ти можеш да се държиш като възрастен?

— Почваш да говориш като майка ми.