Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Адамс вдигна ръка.

— Разбирам те. Благодаря.

Рики, който бе чул леля му да говори с някого при вратата, се приближи крадешком по коридора.

Сам чу приближаващите се стъпки и се обърна към племенника си:

— Рики, запознай се с Том Адамс.

Момчето протегна превързаната си ръка.

— Том е детектив от полицията.

В този момент Рики видя автомата за цигари, подпрян встрани от вратата. Понечи да дръпне ръката си и се поколеба как да реагира.

— Намерил е това на пътя пред къщата. — Сам посочи автомата. Рики се опита да гледа невъзмутимо. — Струва ми се, че няма да имат проблем с отпечатъците и лесно ще заловят престъпника. Какво ще кажете, инспекторе? — Тя намигна на Адамс и той кимна, без да отмества поглед от Рики.

— Да, предполагаме, че разследването ще приключи още днес.

Сам се усмихна още веднъж на Рики и се отправи към колата си.

— Е, трябва да тръгвам. Вие двамата имате за какво да си поговорите, сигурна съм.

Рики я изпрати с поглед. Не можеше да повярва на очите си и се чувстваше предаден.

Адамс го погледна.

— Хайде да влезем вътре и да обсъдим новата ти кампания против тютюнопушенето.

Адамс вдигна автомата за цигари и последва Рики в къщата, като затвори внимателно вратата зад себе си.

Половин час по-късно Сам спря колата си на малкия павиран паркинг пред колежа „Сейнт Стивънс“. Бързо мина през входа и портиерът я упъти през големия вътрешен двор към стаите на Саймън Кларк. Сам си помисли, че това е най-красивият вътрешен двор в Кеймбридж. Огромно пространство, заобиколено от общежития, в които живееха студенти и преподаватели. Вдясно на двора бе параклисът на колежа — висока внушителна сграда, където в продължение на стотици години се бяха отправяли молитви и където висеше портрет на най-великия учен на колежа — Нютон.

В далечния край на двора бе трапезарията с високите й сводести тавани и дълги прозорци с витражи, в която храната все още се сервираше на дълги дървени маси от униформените слуги, които се грижеха за малцината привилегировани членове на този много скъп клуб. В центъра на двора бе най-красивият му елемент, поне според Сам — фонтанът. Издигнат от италиански майстори по модата от епохата на кралица Елизабет, фонтанът веднага привличаше погледите и впечатляваше. Нежно ромолящата вода се чуваше във всяка стая с изглед към двора и създаваше спокойната, предразполагаща към размишления атмосфера, така необходима за сериозната наука.

Сам най-после стигна до стълбище М-10 и се заизкачва по дървените стъпала, които бяха гладки и изтъркани от безбройните стъпки по тях през вековете. На края на стълбището имаше зелена дъбова врата. Тя бе отворена и зад нея се виждаше открехната бяла вътрешна врата.

В момента, в който Сам вдигна ръка да почука, се чу вик отвътре:

— Влезте, влезте, ей сега ще дойда при вас, разполагайте се.

Тя бутна вътрешната врата и влезе в стаята. Беше тъмно. Четирите прозореца, които гледаха към вътрешния двор, бяха засенчени от гъст бръшлян, през който светлината едва се процеждаше и не успяваше напълно да разсее мрачната атмосфера. Най-забележителното нещо в стаята бе голямата камина с широка полица, на която бяха подредени най-различни бурканчета, статуетки и купички с всевъзможни форми и размери. В далечния край имаше изкривена библиотечка, отрупана с книги от всички епохи, повечето с много окаян вид, сякаш всеки момент ще се разпаднат. В средата на стаята имаше дървено бюро, отрупано с книги и листове. В стаята се усещаше лекият мирис на мухъл и мокра хартия, комбиниран със застоял цигарен дим, сякаш никой отдавна не я бе проветрявал.

Стените бяха осеяни с картини и снимки, представящи всевъзможни обекти — от най-прозаични до крайно необичайни. Едно от нещата, което привлече вниманието на Сам, бе черна погребална маска, която висеше на гвоздей над камината. Изражението й бе почти хипнотично и Сам се почувства привлечена от нея.

Рязък глас смути съсредоточеното изучаване на маската:

— Погребалната маска на Алистър Кроули, великия магьосник. Чудовището на трите шестици. — Той изписа някакъв знак с пръст във въздуха. — Голяма рядкост.

Сам повдигна вежди и отново погледна маската.

— Не се учудвам.

— Вие трябва да сте Саманта Райън, приятелката на Тревър Стюърт. Аз съм Саймън Кларк, приятно ми е. — Той й протегна леко пожълтялата си от тютюна ръка и Сам я пое.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем през уикенда.

— На мен ми е все едно, работни дни, уикенди — всички се преливат. Аз май не спирам да работя.