Найджел Маккрери - Паяжината

— Много си бърза, тъкмо оставих съобщение на телефонния ти секретар.

— Бях навън през по-голямата част от сутринта.

— Тогава е щастливо съвпадение.

— Току-що си свършила анализите?

Марша кимна.

— Да.

— И получи положителен резултат?

— Да, погледни тук.

Марша посочи един от множеството микроскопи, които стояха върху чистата бяла повърхност на лабораторния плот. Сам долепи око и надзърна да разгледа малките, но характерни организми.

— Чудесно. От къде са тези диатомеи?

— Гранчестър, от целия район. Това е една от пробите, която взехме малко преди обяд.

Сам се изправи и нежно стисна ръката на приятелката си.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. От къде, по-точно, са тези?

— От Байроновия вир. На около десет минути от кръчмата.

Сам настръхна.

— Байроновия вир?

— Да. Не помниш ли? В края на селото. За него се разказват какви ли не истории. Някога там са се случвали интересни неща. Говорих със собственика на имота след…

Докато Марша разказваше това, което помнеше от уроците по история за Байрон и вира, наречен на негово име, Сам потъна в собствените си мисли. Не знаеше защо досега не бе обърнала по-сериозно внимание на Байроновия вир. Доста често го бе посещавала. Дори веднъж се бе къпала гола посред нощ, внимателно избягвайки да гълта вода. Реката не бе толкова чиста, колкото вероятно е била през миналия век. Явно, винаги трябваше някой друг да посочи на човек очевидното.

Гласът на Марша най-накрая успя да достигне до съзнанието й.

— Не чуваш и дума от това, което казвам, нали?

Сам внезапно се обърна към приятелката си, която крачеше напред-назад из лабораторията, раздразнена от явната липса на интерес от нейна страна.

— Ти си открила вира!

Марша бе леко озадачена от вълнението на Сам при споменаването на мястото.

— Мисля, че е бил открит много преди аз да се появя на бял свят.

Сам поклати тава.

— Извинявай, вирът е мястото, където Паяка урежда повечето си срещи. Тази нощ в единайсет ще има такава.

— Сигурна ли си?

— За срещата ли?

— И за вира.

— Напълно сигурна съм. Взех информацията от уебстраницата на Паяка. Иска да се срещнат до вира. Освен това за него се споменава няколко пъти и в другите съобщения. Като прибавим и информацията за диатомеите, бих се обзаложила, че съм на прав път.

Марша се замисли.

— Струва ми се напълно логично. Ще кажеш ли на полицията?

Сам кимна.

— Ако искаме да го заловим тази вечер, трябва да им съобщя, защото започва да става доста опасно. Освен това, при положение че са официално ангажирани със случая, обещах да предоставям на Том всяка важна информация и не искам повече да го дразня.

— Той се обажда днес.

— Том?

Марша кимна.

— Да, също искаше резултатите от диатомеите колкото е възможно по-скоро. Откъде е разбрал?

— Има шпиони навсякъде.

— Да му ги изпратя ли?

— Мисля, че този път е по-добре да постъпим както е редно. Ти бе изложена на достатъчно опасности заради мен.

— Обикновено не се притесняваш да натриваш носа на полицията.

— Освен когато не е в мой интерес, а точно сега се нуждая от помощта им.

В този момент телефонът иззвъня и Марша бързо вдигна.

— Марша Евънс. — След миг подаде слушалката на Сам. — Джийн се обажда. Изглежда, е спешно.

Сам нетърпеливо я пое.

— Джийн?

От другата страна на линията ясно прозвуча гласът на секретарката й.

— Извинявам се, че ви безпокоя, доктор Райън, но се обади мъж на име Ръсел Кларк от „Фицуилям“ и каза, че иска спешно да се види с вас. Спомена, че е успял да засече получателя на съобщението, каквото и да означава това. Честна дума, не зная какво…

Сам не бе на себе си от вълнение.

— В колежа ли се намира в момента?

— Да, така мисля. Каза, че ще ви чака там.

Доктор Райън с трясък остави слушалката и бързо се изправи.

— Трябва да вървя. Изглежда се добрах до очевидната връзка, която търсех.

Беше й нужен повече от час, за да стигне до „Фицуилям“. Спря на мястото за колите на преподавателите и се втурна към компютърните лаборатории. Ръсел Кларк седеше на обичайното си място и я очакваше. Сам не си направи труда да почука, а направо връхлетя вътре и седна до него.

— Е, какво има?

Той я погледна изненадано за миг, после на лицето му се появи широка усмивка.

— Господи, наистина не си губите времето! Секретарката ви каза, че не сте там.

— Успя да ме открие — нетърпеливо отвърна Сам.

— Съжалявам, че не ви се обадих веднага, но тук бяха инспектор Уайт и приятелите му. Интересуваха се дали отново съм разговарял с вас и ме притискаха с неудобни въпроси.