Найджел Маккрери - Паяжината

— Странно е наистина, но не можеше да чете много добре. Когато най-сетне я открих, трябваше аз да й прочета бележката. Дойде с мен.

— И майка ти я чакаше?

Ерик кимна.

— Да. Трябваше да я поканя в трапезарията, защото, нали разбирате, баща ми бе убит в кухнята. Когато влезе, майка ми я нарече уличница и веднага я прободе с ножа. После като че ли загуби разсъдъка си и продължи да забива острието в тялото й един господ знае колко пъти още. Горкото момиче, молеше за милост, призоваваше ме да й помогна, но аз стоях вцепенен, не можех да се помръдна и да направя каквото и да било. Беше ужасяващо. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато умре.

— А след като умря?

— Майка ми ме накара да й помогна да изкопае гроб в градината. Това ни отне цяла нощ. Успяхме да спуснем телата на зазоряване. Колкото и странно да звучи, когато всичко свърши, тя настоя да кажем молитви на гроба им, та Господ да им простял. Прекарахме целия ден в чистене на къщата. Всъщност майка ми вечно търкаше, до края на живота си. Подобно на лейди Макбет, постоянно се опитваше да отстрани петната. Кълна се, все още бяха тук, дори години след като ги бе убила.

— Защо не каза на никого?

— Не можех, докато беше жива, а след като почина, не исках да опетнявам паметта й.

Сам кимна с разбиране.

— Пазел си семейната чест.

— Точно така. Старомодни ценности, предполагам. В наши дни не означават много. Освен това аз също бях замесен и не бях сигурен дали няма да си навлека неприятности. Майка ми казваше, че ако кажа на някого, ще ме обесят, а ако те не го сторят, тя ще го направи. Казваше: „Знаеш, че там има място за трима“. Плашеше ме до смърт. Все още сънувам кошмари.

— Не изглежда да е била много приятна жена.

— Майка ми? Не, не беше. Дяволско изчадие, въпреки цялата си набожност. Когато умря, спомням си, че се смях до сълзи.

— Как обяснихте изчезването на баща ви? — отново го прекъсна Адамс.

— Бе много лесно. Всички помислиха, че двамата с Кейт са избягали. Майка ми изгори всичките му дрехи. Хората от селото бяха много любезни и проявяваха разбиране, с изключение на майката на Кейт. Тя никога не повярва, че дъщеря й е избягала. Знаеше, че има нещо нередно. Виждах я как ме наблюдава години след тяхната смърт. Караше ме да се чувствам неловко. Бях много по-разстроен, когато умря, без да научи истината за дъщеря си, отколкото когато почина майка ми. Мисля, че сега ще бъдат погребани както трябва, в гробището.

— А Саймън и Доминик? — продължи Сам. — Имаш ли нещо общо с изчезването им?

Ерик внезапно се облегна на стола и погледна адвоката си.

— Разбира се, че не. Каква връзка има това?

Адамс се намеси:

— Предполагаме, че са убити от човек с кодово име Паяка. Разбрах, че това е вашето име в Мрежата.

Ерик поклати глава.

— Грешите. Моето е Бръмбар.

— Проследихме потребител на име Паяка и стигнахме до вашата система. Разбрах, че емблемата на батальона ви по време на войната е била паяк.

Ерик внезапно изпъна гръб, изпълнен с възмущение.

— Това може да е емблемата на батальона, но със сигурност не е името ми в Мрежата. Паролата ми е Бръмбар. Можете да проверите.

— Ще го направим.

— Хомосексуалист ли сте, мистър Чембърс?

Изведнъж на лицето му се изписа уплаха. Отпусна се на стола и хвърли тревожен поглед към Сам.

— Да.

Тя внезапно изпита желание да го защити.

— Няма причина да се срамуваш заради сексуалността си, Ерик.

Той й се усмихна малко смутено.

— Сега може би, но едно време… е, това е друга история. Тези неща трудно се скриват, Сам.

Адамс отново се намеси:

— Къде се срещате с партньорите си?

— В „Буутс енд Седълс“.

— Къде?

— Това е клуб за застаряващи гейове в покрайнините на града.

— Не мисля, че го знам.

— Вероятно не.

— Имали ли сте сексуални връзки с учениците си?

Ерик го погледна слисано.

— Не, никога. Естествено, би било неетично.

— Колко добре познавахте Саймън Викърс и Доминик Пар?

— И двамата бяха мои ученици. Саймън бе по-умен, но Доминик учеше усилено. Виждах ги веднъж седмично в църквата, това е всичко.

— Вие ли ги убихте?

Ерик погледна към Джон Гордън, който го посъветва:

— Не си длъжен да отговаряш, ако не желаеш.

Арестуваният отново насочи вниманието си към Том и го погледна право в очите.

— Не.

Адамс се взря изпитателно в лицето му, опитвайки се да прецени дали казва истината. Ерик отвлече вниманието му.

— Какво направихте с кучетата ми?

За миг въпросът свари Том неподготвен.