Найджел Маккрери - Паяжината

— Назначавате все по-млади — отбеляза тя.

— И все по-некадърни. Благодаря, че дойде толкова бързо.

— Ти пожела да дойда рано, нали?

— Да, но не бих искал да изпотрошиш краката си от бързане.

— Е, къде е Ерик?

— В първа стая за разпити.

— Не би ли трябвало вече да сме там?

Бе решила да се държи резервирано, за да му покаже, че е ядосана заради новогодишната нощ.

— Мислех, че първо трябва да поговорим.

Тя поклати глава.

— Нямам толкова време. След час и половина трябва да извърша две експертизи и като се има предвид състоянието на скелетите, ако искаш да ги идентифицирам и да установя причините за смъртта, ще се наложи да побързам.

Том я прониза с поглед.

— Виж, не искам да кажа, че не е необходима експертиза, но Ерик би могъл да ни разкаже всичко, преди да започнеш.

Сам го изгледа намръщено.

— Първо, експертизата винаги е необходима. Той би могъл да излъже или да сгреши. Второ, дори ако сега ни каже истина, която искаме да знаем, може после да се откаже от показанията си, особено под натиска на някой умен адвокат.

Том бе раздразнен от отношението й.

— Осъзнавам всичко това, Сам. Просто искам да кажа, че бихме могли да се доберем до някои факти, преди да започнеш. Едва ли настоява да се види с теб само за да излъже за това, което се е случило. Би могъл да го направи пред мен, и то по-лесно.

— Колин Фланъри и екипът му откриха ли нещо друго в къщата?

— Компютърно оборудване на стойност около хиляда лири.

— От някой от грабежите?

— Не, колкото и странно да изглежда.

— Тогава откъде е?

— Все още проверяваме. Но при положение че имаме другите доказателства, мисля, че това е достатъчно.

По-нататъшният разговор ставаше безпредметен и Сам нетърпеливо се изправи.

— Да побързаме! Не искам да губим повече време.

Тя усещаше, че чувството на гняв, което изпитва към Том, е на лична основа, а не е свързано със ситуацията в момента. Може би страдаше от параноя, но започна да се чувства измамена, дори използвана. Въпреки че нямаше доказателство, инстинктивно усещаше, че има друга жена. Знаеше, че не е права, но негодуваше заради това.

Адамс се изправи и се запъти към вратата.

— Тогава ме последвай.

Сам мина по ярко осветените коридори на обновения участък, слезе по три редици стълби и стигна до стаята за разпити.

Ерик седеше до малка дървена маса. До него бе Джон Гордън, който бе посъветвал мистър и мисис Викърс да я потърсят. Тя го погледна.

— Този път си от другата страна на барикадата, а, Джон?

— Все още не знаем това.

„Готов си да защитаваш всеки, стига да спечелиш пари“, помисли си Сам.

Том се намеси:

— Информирали ли сте клиента си за правата му и обяснили ли сте му за какво става въпрос?

Гордън кимна.

— Информиран е за всичко.

Ерик Чембърс кимна в знак на съгласие.

— Мистър Чембърс, осъзнавате ли, че все още сте заподозрян?

Възрастният мъж кимна, но този път по-нетърпеливо отпреди.

— Да, да, напълно съм наясно с правата си, а сега можем ли да започваме, ако обичате?

Щом Адамс и Сам седнаха срещу него, той посегна и стисна ръката й.

— Съжалявам за всичко това, Сам. Съжалявам, че трябва да бъдеш въвлечена. Но точно сега ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.

Тя се усмихна малко неловко. Не знаеше как да се държи в тази ситуация и не можеше да реши кой е най-подходящият отговор.

— Все още не съм сигурна дали наистина разбирам какво става, Ерик, но ще направя каквото мога за теб.

Том и Гордън бързо се спогледаха. Това бе един от най-странните разпити, на които някога бяха присъствали.

— Има ли нещо, което би искал… — продължи Сам.

Изведнъж Том я прекъсна:

— Един момент, Сам! — Наведе се и включи касетофона, който стоеше на масата. — Един и пет следобед, понеделник, двайсет и девети декември. Разпит на мистър Ерик Чембърс. Присъстват: Джон Гордън, адвокат на мистър Чембърс, главен инспектор Адамс и доктор Саманта Райън, областен патолог. Доктор Райън ще проведе разпита със съгласието на всички присъстващи.

Изправи се и кимна на Сам, която продължи:

— Ерик, тук съм да разговаряме, защото ти си поискал това, така ли е?

Ерик Чембърс кимна, но решителният глас на Адамс го прекъсна.

— Говорете към микрофона, ако обичате.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Той кимна.

Адамс отново се намеси:

— Записът.

— Да, извинявам се, все забравям. — Отново насочи вниманието си към Сам. — Предполагам, че искате да разберете какви са скелетите, които намерихте.