Найджел Маккрери - Паяжината

— Имаш ли представа колко време са престояли тук?

Сам сви рамене и отново погледна скелетите.

— Нито месец, нито година, а много повече. Ще трябва да почакаш, докато направя още някои изследвания, за да мога да определя по-точно.

— Нищо повече ли не можеш да кажеш сега?

— Само това, че са мъртви.

Сред оперативните работници и детективите, които стояха около ямата, се разнесе сподавен смях. Сърдитият поглед, който шефът им хвърли, ги накара да замълчат.

Сам продължи:

— Единият скелет е на мъж, другият на жена. Почакай, какво е това?

Докато разговаряше с Том, вниманието й бе привлечено от нещо, което проблесна на няколко сантиметра от нея. Обади се на Фланъри, за да попита дали може да премести предмета, после разрови с ръце пръстта около него. Накрая се показа метално острие. Тя го почисти и видя, че наподобява кухненски нож. Дървената дръжка отдавна бе изгнила, оставяйки петнайсетсантиметровото острие да разкаже ужасната си история.

Том отново се обади:

— Какво откри?

— Останки от нож.

— Оръжието, с което е извършено убийството?

Сам сви рамене.

— Кой знае? По-късно ще мога да определя.

— Е, става ли въпрос за убийство, или не?

Сам отвърна уклончиво, защото на този етап не можеше да поеме отговорност.

— Както казах и преди, те са тук от дълги години и като се имат предвид обстоятелствата около погребението им, бих казала, че е доста вероятно да се касае за престъпление. — Погледна нагоре към Колин Фланъри. — След колко време можете да ги откарате в моргата?

— Зависи. Бих искал да бъдат пренесени поотделно и по възможност да се запазят цели. За да се свърши работата както трябва, може би ще бъде нужно повече време. — Докато произнасяше „както трябва“, той хвърли укорителен поглед към Том, който остана невъзмутим. — След това продължи: — За по-сигурно, мисля, че след около четири часа.

Сам знаеше, че би могло да се свърши по-бързо, но явно Колин искаше да си придаде важност. Погледна часовника си.

— Да кажем, в два следобед — става ли?

Том и Колин кимнаха в знак на съгласие.

— Добре. Може ли някой да подържи стълбата, докато се изкача?

Свали работния костюм, подаде го на Фланъри и тръгна. Адамс я последва.

— Колко добре познаваш Ерик Чембърс?

— Силно привързан към селския живот, християнин, почтен човек. Или поне така мислех. Къде е сега?

— В предварителния арест.

— Намерихте ли нещо друго освен списанията?

— Мисля, че зная защо е избрал това име в Мрежата. — Сам го погледна с интерес. — Спомняш ли си снимката, която видяхме във всекидневната?

— Онази, направена, когато е бил в армията ли?

— Да, точно тя.

— Помниш ли, той каза, че е бил в Бирма със специалните части в тила на врага?

Тя кимна.

— Е, да си призная, бях доста впечатлен, така че направих малко проучване каква всъщност е била ролята им.

— Е, и каква е била?

— Да кажем, че не бих желал да попадна под ударите на ножовете им.

— Всичко това е много интересно, Том, но каква връзка има?

— Имай търпение. Емблемата на отряда им е била голям черен паяк.

— Струва ми се, че имаш достатъчно доказателства срещу него.

— Почти. Мисля, че това, добавено към фактите, че по всяка вероятност е гей, познавал е двете момчета, има задълбочени познания в областта на компютрите и е извършил убийство със собствените си ръце преди…

— Преди много време.

— Мисля, че обича да кара колело. Освен това умее да се ориентира в гората не по-зле от Джак Фолкънър и — триумфално завърши: — благодарение на ученията е можел доста лесно да направи самоделно взривно устройство от амониевата селитра, която открихме в бараката.

Сам не бе толкова впечатлена, колкото й се струваше, че би трябвало да бъде. Не знаеше защо е така. Доказателствата, макар и косвени, бяха неопровержими. Тя просто не можеше да повярва, че Ерик Чембърс е способен на убийство. Реши да подразни Том.

— Всички улики са косвени, нали?

— О, да, разбира се, дори двата скелета, които открихме в градината му, може би искаш да забравя за тях? Мисля, че това е солидно доказателство.

Самонадеяното му държане никак не й хареса. Все пак го остави да продължи.

— Мисля, че това е нашият човек, Сам.

— Ще видим. Ще присъстваш ли на медицинската експертиза?

— За нищо на света няма да я пропусна.

Когато стигнаха до портата, тя се обърна към него.

— Какво ще кажеш за една новогодишна вечеря? Имам няколко рецепти, които искам да изпробвам върху теб.