Найджел Маккрери - Паяжината

— Едното вече е готово, остават още триста.

Сам я погледна с укор.

— Нали нямаш намерение да се оплакваш през цялото време?

Марша кимна:

— Вероятно.

Патоложката с раздразнение издърпа ръката си и двете се отправиха обратно към колата.

Останалата част от сутринта премина във вземане на проби от различни участъци на реката. Сам ги подаваше на Марша, която им поставяше етикети и ги подреждаше. Привършиха към обяд и бяха готови да хапнат нещо. Тъй като се намираха в близост до Гранчестър, решиха да спрат в „Рупърт Брук“. Поръчаха си нещо леко за ядене и успяха да намерят две свободни места в най-отдалечената част на заведението.

Марша замислено погледна през прозореца.

— Какви са според теб шансовете ни да открием точното място?

Сам сви рамене.

— Не зная, а и честно казано, дори ако го намерим, не съм сигурна дали ще повлияе на разследването.

— Тогава защо си правим труда?

Доктор Райън смръщи вежди.

— За всеки случай. Мисля, че именно поради тази причина спазваме стриктно повечето правила. Понякога си заслужава. А ти ще се справиш ли сама днес следобед?

Марша кимна.

— Всичко ще бъде наред, стига да ме откараш обратно да си взема колата.

— Няма проблем. Извинявай за това, но ако не свърша скоро, ще трябва да отговарям на доста неудобни въпроси. — Марша кимна със съчувствие. — Кога ще мога да получа резултатите?

— Ще започна да обработвам пробите веднага. Ако работя до късно през нощта, може би сутринта ще можеш да ги вземеш.

— Чудесно. Благодаря ти за помощта, Марша. Наистина съм ти задължена.

— За мен е удоволствие. Да се надяваме, че усилията ни ще се увенчаят с успех.

— Да, да се надяваме, преди някой друг да намери смъртта си във водите на Кем.

След като остави Марша пред лабораторията, Сам се отправи към болницата, за да се заеме с непосилната работа, която я очакваше. Още с влизането й телефонът иззвъня. Реши да остави телефонния секретар да запише съобщението и да чуе дали е някой, с когото наистина би искала да разговаря.

— Ало, Сам? — Бе гласът на Том. Почака да чуе какво ще каже. — Том се обажда. Слушай, където и да се намираш, можеш ли веднага да дойдеш до къщата на Ерик Чембърс? Има проблем.

При споменаването на името на Ерик Чембърс тя потръпна и сграбчи слушалката.

— Ало, Том, Сам се обажда. Извинявай, бях в другия офис, какво става, по дяволите?

— Не мога да ти кажа по телефона. Ще научиш, когато дойдеш. Ще имаш нужда от чантата за веществени доказателства.

Сам не бе доволна.

— Нали Ерик не е мъртъв?

Въпреки че въпросът прозвуча глупаво, всъщност не бе така. Когато и да се обадеха на някой патолог, особено по никое време, то бе, за да съобщят за нечия смърт и да помолят за професионална помощ. Тонът му издаде, че причината за обаждането е подобна.

— Не, не е мъртъв, но все пак има два трупа. Можеш ли да дойдеш?

Бе едновременно обезпокоена и заинтригувана.

— Да, мога, разбира се. Ще бъда там след около петнайсет минути.

Грабна чантата и бързо се отправи към гаража, където току-що бе паркирала колата си. Моторът все още бе загрят и лесно запали. Включи на скорост и потегли към местопроизшествието.

Когато стигна до къщата на Ерик, районът гъмжеше от множество униформени полицаи, екипи на специалните оперативни части, детективи и най-различни превозни средства, което бе обичайно за важно криминално разследване. Въпреки че се бяха събрали няколко съседи и гадаеха за какво е цялата суматоха, все още нямаше журналисти, така че Сам не видя причина да се притеснява за външния си вид. Все пак провери дали четката за коса и гримовете са в чантата й, за всеки случай, ако пристигнат, преди да успее да свърши.

Бе странно, но хаосът, който винаги съпътстваше началото на разследване за убийство, като че ли отсъстваше в това малко, спокойно селце. Суетящите се полицаи от отдел „Убийства“ в синьо-бели работни костюми в очите на местните жители сигурно изглеждаха като същества от друга планета.

Сам започна да се чуди кой всъщност е убит и й се искаше обяснението на Том по телефона да не бе толкова уклончиво. Бе ясно, че Ерик е жив, но щом не бе той, кой, по дяволите, бе тогава? Паркира наблизо и се легитимира на проверяващия полицай, който стоеше до градинската порта.

— Доктор Райън, патолог.

Той погледна часовника си, отбеляза времето на пристигането й и отвори портата.

— Главен инспектор Адамс ви очаква, госпожо. Намира се ето там, до онези храсти — посочи й група детективи и оперативни работници, които стояха до един храст в задната част на градината.