Найджел Маккрери - Паяжината

— Мис Уебър ви търси по телефона, сър.

— Кажи й, че веднага ще й позвъня.

Въпреки че това, което каза, бе съвсем невинно, Сам усети, че Том леко се изчерви. Приличаше на непослушно дете, което са хванали да бърка в кутията с бисквити. Погледна го.

— Мис Уебър?

Той все още се чувстваше неловко.

— Занимава се с разследването на пожара в къщата на Фолкънър. Трябва заедно да прегледаме някои бележки; особено след днешните разкрития.

Сам кимна. Не бе сигурна дали му вярва, но след приятно прекараните празници с него бе станала особено чувствителна и ревнива. Реши да го изпита за всеки случай.

— Прекарах много приятна Коледа. Това бе един от най-хубавите подаръци, които някога съм получавала. Следващия път трябва да го „опаковаш“.

Адамс леко се усмихна и се опита да смени темата.

— Можеш ли да накараш Марша да ми изпрати всичко, което има?

Не бе очаквала такъв внезапен обрат. Сега наистина се почувства обезпокоена.

— Ще я помоля още днес.

— Благодаря. Е, ако това е всичко?

Той я отпращаше. Без да поговорят за Коледа или за бъдещи планове. Внезапно почувства, че я обзема паника, която премина като вълна през цялото й тяло, и това не й се понрави.

— Добре, до скоро.

— Разбира се.

Тя тръгна към вратата, а Том вдигна слушалката на телефона. За миг Сам изпита желание да спре и да се опита да чуе разговора. После сметна, че би било глупаво от нейна страна. Той започваше важно разследване на убийства и едва ли би имал време за срещи и празни приказки. Реши да му се обади, когато нещата се поуспокоят, и да го покани на романтична вечеря, това би било достатъчно. Дотогава щеше да го остави да си върши работата с професионализма, на който бе способен. Обърна се и излезе от сградата на полицията, не напълно убедена в собствените си аргументи.

Сам седеше в колата си на брега на Кем, близо до мястото, където бе открито тялото на Доминик Пар, и очакваше Марша с термос горещ чай. Щом пристигна, тя седна на предната седалка и почувства как топлината на парното отопление обгръща тялото й.

— Знаеш ли, като че ли все още не съм напълно оздравяла.

Протегна бинтованите си ръце, за да потвърди казаното. Сам й наля чай и й го подаде.

— Пийни, ще се почувстваш по-добре.

Марша го пое и отпи с благодарност.

— Прословутото британско лекарство, което цери всичко. Какво щяхме да правим без него? Е, какъв е планът, капитане?

— Донесе ли гумените си ботуши?

— Разбира се.

— Ще се опитаме да вземем проби за диатомеи от различни места по течението на Кем и ще ги сравня с тези, които открих в тялото на Доминик.

Марша я погледна изпитателно.

— От колко места?

Сам поклати глава.

— Не съм сигурна, но от колкото е възможно повече.

— Добре тогава. Сигурно ще трябва да изминем поне около четиристотин километра по реката и притоците й.

— Няма да бъде толкова страшно. Не вярвам да е бил удавен на много голямо разстояние от мястото, където бе открит трупът.

— Доколкото разбирам, диатомеите, открити в тялото, са различни от тези на мястото, където е било намерено.

— Именно. Почти сигурна съм, че е бил удавен някъде по течението на Кем, а после е бил хвърлен в друг участък на реката.

— Но защо? Защо тялото не е оставено там, където е станало удавянето?

Сам сви рамене, защото не бе стигнала до логичен отговор на въпроса на приятелката си, а имаше само предположения.

— Щом убиецът е положил това усилие, сигурно мястото, където е бил удавен Доминик, е свързано с нещо особено. Извършителят се е опитал да прикрие следите си.

Марша отпи от чая, който бързо бе изстинал.

— Доста е хитър.

— Мисли се за такъв, но ние сме по-умни от него, нали?

Марша допи чая си и подаде пластмасовата чашка на Сам.

— Да, така е.

Сам бързо нахлузи високите гумени ботуши и заедно с Марша се отправиха надолу към реката. Ограничителната лента, която ограждаше мястото, където бе намерено тялото на Доминик Пар, все още стоеше и те се провряха под нея. Марша извади първото от множеството стерилизирани шишенца и й го подаде. Въпреки че все още бе доста студено, реката най-сетне се бе размразила и отново течеше свободно. Сам бавно нагази във водата, докъдето позволяваха ботушите, и се наведе да вземе проба.

Марша се провикна:

— Гледай да не паднеш, иначе трябва да вадим и теб.

Тя не обърна внимание на думите й и продължи да пълни шишенцето. Щом свърши, сложи капачката, приближи се до брега, а приятелката й й подаде ръка и я измъкна. Подсуши шишенцето и го връчи на Марша да му сложи етикет.