Найджел Маккрери - Паяжината

— Би ли почакал така за момент? — Тя погледна към Том Адамс. — Ако това е всичко, разговорът ще бъде от личен характер.

Том кимна с разбиране.

— Ще се видим утре.

Той излезе и Сам продължи разговора:

— Ръсел, какво мога да направя за теб?

Хакерът развълнувано отвърна:

— Получих още едно съобщение, доктор Райън.

— Какво?

— От Паяка. Получих още едно съобщение.

Сам реши засега да не казва на Том за телефонния разговор с Ръсел Кларк. Може би не бе нещо важно и не си струваше да го обременява допълнително, докато трае разследването. Истината бе, че дори след като полицията бе поела случая, тя все още се чувстваше свързана с него и не бе доволна от начина, по който се отнасяха с нея.

Паркира близо до „Фицуилям“ и продължи пеша. Боеше се, че вероятно Чоки Уайт или някой от екипа му все още се навърта из колежа и ще я види да се прокрадва към компютърния блок. Заобиколи и влезе през задния вход, за да избегне портиерската будка и погледите на някои любопитни служители, които биха се почувствали длъжни да се обадят на полицията, по-специално Енрайт.

Ръсел Кларк седеше пред компютъра, както обикновено погълнат от работата си, но този път я чу и се обърна да я поздрави.

— Доктор Райън, чудех се колко време ще мине, докато се появите. За миг си помислих, че отново е някой от вашите приятели от полицията.

Сам му се усмихна приятелски и седна до него.

— Не са ми приятели. Значи вече са идвали?

Той кимна.

— За жалост да.

— Съжалявам. Казаха, че ще ми дадат възможност първо аз да разговарям с теб.

— Но не го направиха.

— Типично в техен стил. Надявам се, че не са те притеснили много.

Той сви рамене.

— Повечето се отнасяха добре, но онзи детектив Уайт е голям…

— Гадняр?

Ръсел кимна.

— Точно така.

Сам се усмихна.

— Какво му каза?

— Почти всичко. Съжалявам, беше много настоятелен.

— Но не ти стори нищо лошо, нали?

— Не, но описа много образно на какво ще бъда подложен. Беше достатъчно.

— Да, способен е на това. Каза „почти“, значи си успял да скриеш част от информацията?

Той повдигна вежди.

— Ще ви покажа, така ще бъде по-лесно. — Обърна се към компютъра и въведе няколко команди. — Вижте това.

Отдръпна се встрани, докато Сам гледаше в екрана.

Получих съобщението. Идеално. Ще се срещнем на обичайното място до вира в 11 часа вечерта.

Когато престана да чете, вдигна поглед към Ръсел.

— Кога го получи?

— Няколко минути преди да ви се обадя.

— До теб ли е изпратено?

Ръсел поклати глава.

— Не, просто попаднах на него.

— Как?

— Всъщност и аз не знам. Проверявах за съобщения от и до Паяка, но не и в момента, в който това внезапно изникна на екрана. Наистина бе странно.

— Успя ли да проследиш от къде идва?

Компютърният специалист поклати глава.

— Опитах се, но онзи, който го изпрати, се оказа доста съобразителен и успя да ме прати на погрешна следа.

— Значи не е Ерик?

— Не съм сигурен. Както казах, не успях да разбера от къде идва. Между другото, той все още ли е задържан? — Сам кимна и Ръсел продължи: — Който и да е, със сигурност не е вчерашен. Ще бъде трудно.

— А получателят на съобщението? Има ли някакви координати?

— Никакви, дори потребителско име. И все пак това ни дава голям шанс.

— Какво имаш предвид?

— Ако отговори и потвърди уговорката, бих могъл да го проследя.

— Как?

— Има вероятност получателят да не е толкова умен, колкото подателя, и бихме могли да засечем уебсайта.

— Възможно ли е полицейските експерти също да проследят съобщението?

— Не ми се вярва, не са толкова добри. Ако бяха, нямаше да работят в полицията, нали?

Сам се усмихна на безкрайната му самонадеяност.

— Каза ли нещо на полицията за това?

— Както споменах, инспектор Уайт не можа да изкопчи всичко от мен.

— Можеш ли да го запазиш в тайна още известно време?

— В случай че получателят се обади?

Сам кимна.

— Добре.

— Благодаря.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Имаш всичките ми телефонни номера, нали? Ако се добереш до нещо, обади ми се веднага, независимо колко е часът, става ли?

— Разбирам. Нали не възнамерявате да тръгнете сама по следите на този тип?

Сам енергично поклати глава.

— Нямам шанс, твърде опасен е, но искам аз да съм тази, която ще каже на Адамс кой е истинският убиец.

— Ще имам ли възможност да присъствам, когато това стане?

Тя широко му се усмихна.