Найджел Маккрери - Паяжината

— Какво мога да направя, докато все още е във водата?

Адамс се наведе към нея.

— Не искахме да го местим, преди да пристигнеш.

— Нямам намерение да влизам в реката при него.

Докато разчистваше леда, имаше странното усещане, че удавникът й напомня за някого. Лицето не се виждаше съвсем ясно под леда и бе трудно да се разпознае, но бе сигурна, че го е виждала някъде. Продължи да отстранява парчетата лед с премръзналите си пръсти, за да различи чертите му. Когато свърши, се надвеси над ледената вода и не вдигна глава, докато най-сетне успя да го разгледа по-добре.

— Мили боже!

Сам се отдръпна към брега, препъна се и падна. Том успя да я хване за ръка и да й помогне да се изправи.

— Какво има, за бога?

Тя скръсти ръце, сякаш за да се защити, и отново погледна към реката.

— Това е Доминик Пар.

Том я изгледа с недоумение.

— Бил е най-добрият приятел на Саймън Викърс.

Сам не можеше да стори нищо друго, освен да чака, докато полицейските водолази правеха опити да измъкнат побелялото и замръзнало тяло на Доминик от мразовитата река. Това съвсем не бе лесна работа. На повърхността ледът бе дебел и твърд, но температурата отдолу бе по-висока и бе започнал да се топи. Естествено бе течението да се стреми да повлече тялото надолу по коритото, докато ледът, с който бе обградено, да го задържа на мястото му. Тя дълго се взира в тленните останки на Доминик. Вкочаненият му труп приличаше на жалка парцалена кукла, захвърлена от някое дете.

Сам се запита дали с действията си не е косвено отговорна за смъртта му. Не бе изключено да е било просто трагичен инцидент. А може би бе упражнила твърде силен натиск върху него, беше го обезпокоила и подтикнала към самоубийство. Но ако показанията на свидетеля бяха достоверни и собствените й инстинкти не я подвеждаха, вероятно той също бе убит. В едно бе сигурна: че трябва да бъде обективна и да се ръководи от разума си.

Налагаше се да се направят допълнителни дупки в леда, за да има достатъчно пространство около водолазите при освобождаването на тялото. Духаше смразяващ вятър и трябваше да работят на смени по десет минути, за да се предпазят от премръзване. Докато вършеха това, Сам използва възможността да премери температурата на водата и въздуха и да запише данните в бележника си. Накрая, след около час, безжизненото тяло на Доминик бе извадено от водата. Водолазите бързо го отнесоха до мястото, където на земята бе поставен черен полиетиленов плик. Тя се приближи към него, приклекна и се вгледа в лицето му. Бе смъртнобледо и около устата се открояваше тъмносин кръг. Очите му бяха полуотворени и изцъклени.

Сам включи диктофона и заговори:

— Кеймбридж, до брега на реката срещу хангара за лодки на колежа „Тринити“, шест и петнайсет сутринта, деветнайсети декември хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Извършвам оглед на труп, изваден от реката. Пол: мъжки, цвят на кожата: бял. Видима възраст: около осемнайсет. Предполага се, че е на Доминик Пар. — Леко докосна врата му и прибра ръцете. — Наблюдават се ранни признаци на разложение, вероятно забавено от минусовата температура на водата.

Вдигна поглед към Том Адамс, който се приближи.

— По кое време е паднал във водата според показанията на очевидеца?

След миг той отвърна:

— Около единайсет. Каза също, че е бил хвърлен от тайнствено създание, според описанията му приличащо на Франкенщайн. Както виждаш, не можем да разчитаме на него като на надежден свидетел.

— Но ако към това добавим и факта, че Доминик е най-добрият приятел на Саймън Викърс, нима има място за съмнение? Или мислиш, че е просто съвпадение?

— Все още не сме установили дали Саймън Викърс е убит, но дори и да е така, доколкото ми е известно, Доминик Пар не е бил свидетел на убийството, нито пък по някакъв начин е бил свързан с него. Така че липсва мотив, който да подкрепи версията ти, Сам.

— Това не е версия. Просто не вярвам в подобни съвпадения.

Том приклекна до нея.

— Кога му даде визитката си? Стискаше я в ръката си мокра и изпокъсана.

— Вчера.

— Защо?

— Стори ми се, че крие нещо. Помислих си, че ако му я дам, може да размисли и да реши да говори.

— За какво го разпита?

— Дали знае нещо за нощта, когато е загинал Саймън.

— И знаеше ли?

Тя кимна.

— Мисля, че да.

— Мислиш. А какво ти каза?

— Нищо конкретно — уклончиво отвърна Сам. — Но според мен знаеше доста.

— Значи си упражнила известен натиск?