Найджел Маккрери - Паяжината

— Няколко седмици, може би месец.

— Ще стигнат ли таблетките за толкова дълго?

— О, да, сложила съм ви достатъчно.

Патоложката все още бе недоверчива.

— Колко ви дължа допълнително за тях?

Мадам Уонг поклати глава.

— Нищо, всичко е включено в таксата за консултация.

— А ако не помогнат?

— Тогава ще ви помоля да се върнете и ще опитаме отново, без допълнително заплащане, но мисля, че ще се задоволите с това, което имате.

Сам се изправи и й подаде ръка.

— Благодаря, че ми отделихте време, и извинете, ако съм ви създала неприятности.

— Ще ми бъде неприятно единствено ако не вземате лекарствата, които ви дадох. Няма да ви убият, бъдете сигурна.

Пациентката бе смутена. Сякаш мадам Уонг бе прочела мислите й.

— Ще ги вземам, обещавам, нямам друг избор.

— Всички имаме избор, предлагат ни се различни пътища. Трябва да се опитаме да изберем правилния, което невинаги е лесно.

Сам хвърли последен поглед към мадам Уонг, чието лице бе усмихнато и пълно с увереност. Това едновременно я успокои и разтревожи. Може би защото бе надникнала през тленното й тяло и бе достигнала до душата й. Сам бързо се обърна и напусна кабинета, решително затваряйки вратата след себе си.

Прибра се у дома след няколко часа, изтощена и напрегната. Свали обувките си, качи се направо на горния етаж, отпусна се на леглото и веднага заспа. Не бе сигурна колко време е минало, когато настойчивият звън на телефона я стресна и я събуди. Все още бе тъмно. Докато търсеше пипнешком слушалката, неволно събори нощната лампа на пода. Изрече проклятие. Най-сетне я намери и я придърпа под завивките. Обикновено в почивния си ден оставяше телефонния секретар да приема всички съобщения, но се бе прибрала изтощена до крайност и бе забравила да го включи. Гласът й прозвуча слабо и уморено.

— Ало, доктор Райън е на телефона.

Гласът в слушалката заговори сериозно и отчетливо и тя веднага се досети, че се обаждат от полицията.

— Извинете, че ви безпокоим, но открихме труп в Кеймбридж и се питаме дали не бихте могли да дойдете.

— Тази нощ почивам, доктор Стюърт е дежурен.

— Да, госпожо, но за съжаление той вече се е отзовал на друго повикване. Главен инспектор Адамс ви моли за извинение и казва, че ще получите компенсация.

— Къде се намира тялото?

— Срещу хангара за лодки на колежа „Тринити“. Все още е във водата, доколкото разбрах.

— Полицейският лекар беше ли вече там?

— Да, но си е отишъл.

Сам въздъхна дълбоко.

— Добре. Ще бъда там колкото е възможно по-скоро.

Почти захвърли слушалката и отметна завивките от голото си тяло. Погледна часовника, беше пет и половина сутринта. Последното, което искаше в момента, бе да види труп в замръзнала река. Залитайки се запъти към банята, с надеждата един душ да я ободри.

След около час най-сетне пристигна до хангара. На местопроизшествието не цареше суматоха, както обикновено, а имаше само няколко души. Паркира, грабна чантата си и се отправи към брега, където стоеше Том Адамс. Когато се приближи, той се обърна към нея.

— Извинявай, че те повиках, Сам.

Не обърна внимание на извиненията му и продължи към реката.

— Какво имаме?

— Удавяне, прилича на нещастен случай. Паднал е във водата малко по-нагоре и течението го е довлякло.

— А какво правя аз тук? С това трябваше да се заеме местният патолог.

— Някакъв пияница го забелязал и хората от участъка решили да ме повикат, вместо да действат на своя глава.

— И ти реши да ми съобщиш добрата новина?

Том се усмихна.

— Нещо такова.

— Предполагам, че нещастникът е бил дрогиран и е решил да провери дебелината на леда, за да се изфука. Всяка година се случва. Безразсъдните студенти мислят, че морето им е до колене, а в действителност не е така.

— А какво казва пияницата, който го е открил?

— Не може да се разчита на него като свидетел.

Вдигна яката на палтото си и се сгуши в нея.

— Къде е трупът?

Том се наведе и посочи на няколко метра надолу по течението от мястото, където бяха застанали. Сам се приближи и видя тяло на млад мъж под повърхността на замръзналата вода. Наоколо ледът бе пропукан и се бе образувал малък отвор. Сам се наведе и го огледа.

— Доколкото разбрах, паднал е малко по-нагоре по реката.

Том кимна.

— Да, така е.

— Тогава каква е тази дупка тук?

— Един полицай се опитал да го измъкне и почти успял, но за жалост изпуснал палката си в реката.

Сам започна да разчиства парчетата натрошен лед над тялото, за да разгледа по-добре жертвата.