Найджел Маккрери - Паяжината

— Искаш ли помощ, малката?

Дълбокият призрачен глас на Джак Фолкънър накара Марша да подскочи. Бързо се обърна и насочи пръчката като копие, за да се защити. Човекът, едър на ръст, с омърляни дрехи, втренчено я наблюдаваше. Не знаеше какво да прави; бе сама в това затънтено кътче с един огромен, страховит мъж, който всеки момент би могъл да се нахвърли върху нея. Не бе сторил нищо на Сам, но това не означаваше, че не е опасен. Марша забеляза, че стиска в ръка букет диви цветя, което я успокои. Не мислеше, че един насилник, колкото и странен да е, би донесъл цветя на жертвата си, преди да й причини зло. Погледна го и се опита да изглежда спокойна.

— За мен ли са?

Явно незабелязан комичната й реакция, той поклати глава и кимна към дървото.

— Не, за младежа. Аз се грижа за това, докато времето се оправи и родителите му дойдат да сменят цветята.

Мина покрай нея и спокойно постави букета на земята. Сам не бе преувеличила. Наистина бе висок, грозен и вонеше. Марша бе изненадана, че не долови миризмата му, преди да го забележи.

— Имаш ли нещо общо с онази докторка, която беше тук преди?

— Доктор Райън?

— Да, мисля, че така се казваше. Интересуваше се от катастрофата.

— Да, помагам й. Тя ми каза, че сте видели произшествието.

Той се изправи и застана с лице към нея.

— Наистина я видях. Не мисля обаче, че беше злополука. Казах й това.

— Какво мислите, че се е случило тогава?

Сви рамене.

— Не съм сигурен, но не беше катастрофа.

— Уведомихте ли полицията?

Поклати глава.

— Както казах и на приятелката ти, те не ме притесняват, и аз тях също. Предпочитам да е така.

Марша ставаше все по-любопитна.

— Е, какво ви кара да мислите, че не е било катастрофа?

— Той не се движеше, приличаше на заек, хипнотизиран от светлината на фарове. Живите същества винаги се движат: дървета, трева, хора. Дори когато човек е заспал, все пак се движи, а той бе застинал. Очите му бяха отворени, но не виждаше нищо, сигурен съм в това.

— Може би е бил пиян или нещо подобно?

— Не. Виждал съм много мъртви животни, а той не изглеждаше по-добре от тях.

Въпреки че му вярваше, Марша се запита какво още биха могли да изкопчат от него Том Адамс и следователят, който се занимаваше със смъртните случаи. Не много, ако питаха нея. Въпреки предубежденията си, тя реши да направи опит да го придума.

— Вижте, разбирам, че не се погаждате много с полицията, но наистина мисля…

— Нямаш шанс, госпожичке. Не искам да имам нищо общо с тях. — Той смени темата. — Какво търсеше, докато те наблюдавах?

Марша се запита от колко ли време е тук.

— Има нещо забито в дървото и исках да го измъкна. Може би е важно, но не мога да го достигна. — Тя посочи към предмета.

— Виждам го, искаш ли да те повдигна?

Фолкънър се наведе, подложи дланите си като стъпало и Марша се качи върху тях. След това се изправи и се провря между долните клони на дървото. Протегна ръце и най-сетне успя да достигне това, което бе привлякло вниманието й, и да го измъкне, преди мъжът внимателно да я спусне долу. Щом стъпи на земята, внимателно прокара пръсти по предмета, опитвайки се да разбере какво е. Беше някакъв вид метал, доста нащърбен, най-вероятно отломка от колата. Фолкънър погледна през рамото й.

— Какво смяташ, че е?

— Парче от метрото, предполагам, че е полетяло към дървото при експлозията. Ще го взема за изследване и скоро ще узнаем.

Изведнъж нещо изшумоля в храстите отвъд шосето и накара Джак рязко да се изправи и здраво да сграбчи ловджийската си пушка. Лицето му доби тревожен израз, а очите му се напрегнаха да прозрат през гъстия шубрак между дърветата. Марша предположи, че се страхува от нещо.

— Добре ли сте?

Хвърли поглед към нея, но не отговори. Отдалечи се, въртейки глава ту на една, ту на друга страна, сякаш търсеше някого или нещо. Тя проследи погледа му, но не забеляза нищо. Изведнъж той се обърна и хукна между дърветата, чупейки клонки от шубраците, тичаше като човек, изпаднал в паника.

— Спрете, почакайте. Не съм свършила, къде мога да ви намеря, къде… — извика Марша след него.

Преди да довърши думите си, той се изгуби от погледа й. Надникна сред храстите и дърветата, за да открие какво го е изплашило, но там нямаше нищо. Всичко бе така спокойно и естествено, както при пристигането й. Накрая приклекна, отвори чантата за веществени доказателства, сложи вътре кората и сивото опушено парче метал, бързо я закопча и се върна до колата си.

Сам бе решила да приеме съвета на Фред и да посети мадам Уонг в Лондон въпреки скептицизма си. Макар че намираше алтернативното лечение за интересно, все пак то трябваше да докаже предимствата си пред традиционната медицина. Доктор Райън не вярваше в чудотворната сила на лосиони и мехлеми, но бе отчаяна, а отчаяните хора се хващат за сламка.