Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Значи само едно кафе?

Патоложката кимна, като се опитваше с всички сили да сдържи сълзите си.

Уилям и Бети Уодъм живееха в малка, но красива къща на „Дъруън Истейт“. Бе добре поддържана, с PVC дограма на вратите и прозорците, оградата скоро бе боядисана, а предната градина — грижливо обработена. Биеше на очи като лъскава нова игла на иначе опърпаната улица, където повечето градини бяха обрасли или в средата им се мъдреше по някоя гниеща кола.

Шармън не бе изненадан от табелата „Продава се“ пред сградата. И той на тяхно място щеше да се радва да се измъкне от тук.

Излезе от колата, наблюдавайки малката банда дечурлига, седнали на ниската стена от другата страна на пътя. Помаха на главатаря да се приближи. Момчето се домъкна с нежелание и се взря в него. Колкото и голяма да бе физическата разлика помежду им, по лицето на хлапака не се четеше нито страх, нито загриженост, нито пък уважение.

— Ти ли си шефът?

— Кой пита?

— Ще ти дам една лира да наглеждаш колата ми, докато съм вътре.

Момчето го изгледа и размисли над предложението. После се обърна към приятелите си.

— Петарка?

— Много е — поклати глава Стан.

— Не мога да гарантирам, че колелетата ще са тук, като излезеш — сви рамене хлапакът.

— Два и петдесет?

Отново се замисли.

— Три…

— Дадено — прекъсна го бързо Шармън.

— … и петдесет — довърши момчето.

Бръкна в джоба си и му даде парите.

— Ако има и една драскотинка по боята, като изляза, ще те пипна. Ясно ли е?

Момчето кимна и тръгна обратно към приятелите си, за да сподели печалбата си. Шармън поклати глава. Вместо да му дава пари, трябваше добре да го напердаши. Обществото се бе променило явно от времето, когато бе постъпил на работа в полицията, и действие от този род сега бе немислимо. Вместо това на подобни банди хлапета им бе позволено да се размотават из общинската собственост, да трошат и ритат всичко и всеки, който не им харесва. Странно, мислеше си той, как всички законодатели, защитаващи хлапетата, живееха в хубави имения за средната класа, далече от проблемите, причинени от политиката им.

След като подсигури безопасността на колата си, Шармън отвори портата на номер 47, отправи се към вратата и позвъни. Отвори му Бил Уодъм.

— Каквото и да продавате, не ни е нужно.

Полицаят извади служебната си карта и му я показа.

— Детектив Шармън. Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса.

Знаеше, че е рисковано, но сметна, че си заслужава. Вярно, че бе принуден да предаде служебната си карта на Адамс, когато го отстраниха, но той си имаше няколко, събрани през годините за точно такива случаи. Само трябваше да се надява Уодъм да не се обади в участъка да го провери.

Домакинът не изглеждаше много впечатлен.

— Още въпроси ли? По дяволите, колко още ще продължава това? Нищо не сме видели или чули. Вече ви казахме. И дадохме показания.

Шармън се усмихна възможно най-мило.

— Само няколко неща, които бих желал да прехвърлим с вас. Рутинна проверка, но трябва да бъде свършена.

Бил Уодъм въздъхна шумно, преди да се отдръпне встрани и да поведе полицая към дневната.

Когато влезе, Бети Уодъм, която седеше и плетеше, се изправи и го изгледа любопитно.

Съпругът й бързо я успокои:

— Няма нищо, това е… — Поколеба се, сякаш е забравил името.

Шармън му се притече на помощ. Подаде картата си в ръката на Бети.

— Детектив Шармън. Съжалявам за безпокойството, но има още няколко въпроса.

Домакинята отмести поглед към съпруга си.

— Вече дадохме показания.

Шармън повтори обяснението си:

— Зная, госпожо Уодъм. Както казах на съпруга ви, става дума просто за рутинна проверка.

Тя седна отново. След като посочи стол на госта, Бил се настани до жена си и я хвана за ръка. Стан не можеше да не забележи колко напрегната и нервна изглежда тя.

— Добре ли сте, госпожо Уодъм?

Мъжът отговори вместо нея:

— Все още не го е превъзмогнала. Бе много привързана към госпожа Кларк. Макар че работеше за нея, бяха приятелки, знаете ли…

Докато Шармън кимаше, Бети Уодъм запали цигара, а съпругът й предложи и на него:

— Бихте ли желали?

— Не, благодаря — поклати глава детективът.

— А чай?

— Не, наистина няма нужда. — Кимна отново в знак на отказ и отмести очи към жената.

— Вие открихте трупа, нали, госпожо Уодъм?

Тя потвърди.

— Беше ужасно! Горкото момиче, колко ли трябва да е страдало!

— По кое време я намерихте?

— Пише го в показанията й — намеси се домакинът.