Найджел Маккрери - Непознати без лица

Шармън отново се усмихна мило.

— Зная, но при толкова много събития съм забравил.

Госпожа Уодъм изгледа успокояващо съпруга си, преди да върне вниманието си на полицая.

— Малко преди шест. Вечерта си бях легнала рано, но не спах добре и реших, че е по-удачно да стана. Странно, че не мигнах тогава. Обикновено спя като пън.

Шармън кимна окуражително и се обърна към съпруга й.

— Вие сте я закарали, нали? — Мъжът поклати утвърдително глава. — И не сте се задържали там изобщо?

— Не, просто оставих Бети и се върнах обратно вкъщи.

— С какво се занимавате?

— В момента съм шофьор на микробус. Повече от двадесет години бях портиер в „Кингс“. Там се запознах с Бети, тя беше камериерка.

Шармън се усмихна. Трябваше да поддържа приятелски тон в разпита.

— Много романтично.

Уодъм стисна ръката на жена си.

— Как научихте за убийството, Бил?

Мъжът кимна към жена си.

— Тя ми се обади по мобилния телефон. Върнах се веднага. Беше в ужасно състояние. Да ви кажа, като видях тялото, и аз не бях по-добре.

— Какво стана после?

— Обадих се в полицията. Дойдоха доста бързо. Тогава се отдръпнахме. Е, докато не поискаха показания и някаква кръв за ДНК анализ. Просто за да ни елиминират, както обясниха. Май във вашата професия трябва да подозирате всички.

Стан кимна.

— Това е един от недостатъците. — После продължи. — Пипахте ли нещо, видяхте ли някого?

И двамата тръснаха глави, но точно преди да го направят, си размениха кратки погледи. Беше само за миг, но достатъчно, за да забележи Шармън, че прикриват нещо. Нямаше представа защо биха лъгали за подобно нещо, но го правеха. Продължи да задава въпроси.

— Госпожа Кларк добра господарка ли беше?

Икономката кимна енергично.

— Най-добрата, беше чудесна. Трябва наистина да си извратен, за да й сториш подобно нещо.

— Тя познаваше ли Уорд? — настоя Стан.

— Да, понякога той идваше в къщата с господин Кларк. Но не го харесвах, беше твърде самомнителен за моя вкус.

— А госпожа Кларк харесваше ли го?

Шармън забеляза нова размяна на погледи, преди жената да отговори:

— Не зная. Не мисля. Да гори в ада дано!

— Идвал ли е някога, когато господин Кларк не е бил вкъщи?

— Не, никога. Никога не съм го виждала там в негово отсъствие. Тя не би имала нищо общо с такъв човек — отвърна Бети.

Отговорът бе твърде бърз, твърде репетиран и прекалено уверен, за да се хареса на Шармън. Някой я бе инструктирал и му се искаше да знае кой.

— С какъв човек, Бети?

Тя разбра, че не е била достатъчно внимателна в отговора си и се опита да увърта.

— Беше щастливо омъжена. Не би имала нищо общо с друг, освен съпруга си.

Разпитът ставаше напрегнат, затова смени тактиката.

— Виждам, че се изнасяте. — Посочи през прозореца към табелата „Продава се“.

Бил Уодъм проследи погледа му.

— Вече не издържаме да живеем тук. Толкова години минаха. Когато се нанесохме, беше хубаво. Имаше много хора от работническата класа, но сега са само боклуци. Опитваме се да поддържаме нивото, но е безнадеждно.

— Къде ще се местите?

— Харесахме си една къщичка в Хистън.

— Много приятно. — Шармън кимна. — Там ще е различно. Харесвам Хистън, но не ми е по джоба.

Бил се съгласи.

— Другия месец се пенсионирам. Ще използвам част от голямата си пенсия, а изглежда, че ще приемат и тази къща като частична замяна. Иначе не бихме се освободили от нея. Не и в този квартал.

— Сигурно ще трябва да похарчите цялата сума, за да живеете там — усмихна се полицаят.

— Да, сигурно, но си струва. Бети има малко… — Бил кимна нервно, след като жена му му отправи такъв поглед, че той веднага млъкна.

Шармън реши да не реагира и да сложи край.

— Е, това беше. Не би трябвало да има повече въпроси. Ще се опитам да държа момчетата настрана от вас. Да ви оставим на спокойствие.

Двамата кимнаха, а Бил стисна ръката му.

— Благодаря ви. Нервите на Бети не са наред, откакто откри трупа. Малко спокойствие ще й се отрази добре.

Полицаят стисна и нейната ръка.

— Ще се погрижа да го получи. Успех при преместването.

С тези думи излезе.

Момчетата бяха изчезнали, когато се върна при колата си. Обиколи я, за да се увери, че е непокътната. Нямаше драскотини, а копелетата си бяха на мястото. Парите бяха оправдани, помисли си той. Запали и се отдалечи бавно от къщата на семейство Уодъм. Мимоходом погледна към прозореца на дневната. И двамата наблюдаваха как си тръгва. Веднага след като забелязаха, че ги гледа, дръпнаха завесите. Определено криеха нещо и той подозираше какво.