Ю Несбьо - Кръв по снега

Иначе съм пълен невежа, Мария. Знам само две неща. Първо, нямам представа как да те направя щастлива, защото обикновено опустошавам, не създавам живот и смисъл. И второ, обичам те, Мария. Затова така и не дойдох на онази вечеря. Улав.

Докато изчиташе последните изречения, усетих сълзите в гласа й.

Седяхме в тишината. Дори полицейските сирени замлъкнаха. Тя подсмръкна.

— Ти. Вече. Ме. Направи. Щастлива. Улав. Това. Е. Достатъчно. Не. Разбираш. Ли.

Кимнах и си поех дълбоко дъх. „Вече мога да умра, мамо“ — помислих си. Вече не изпитвам нужда да съчинявам. Не бих пренаписал тази история по-добре.

Въпреки рекордно ниските температури цяла нощ валя сняг. Най-ранобудните жители на града осъмнаха в сутрешния мрак и поглеждайки през прозореца, видяха, че Осло е покрит с топла, бяла пелена. Автомобилите се движеха бавно в издълбаните в снега коловози, а хората заобикаляха с усмивка заледените участъци по тротоарите, защото никой не бързаше. Наближаваше Коледа — празник на домашното спокойствие и време за размисъл.

По радиото съобщаваха за рекорден студ и за още по-сериозно спадане на температурите, а в рибния магазин на площад „Юнгсторге“ опаковаха последния килограм треска и пееха норвежката песен „Весела Коледа“, чиято мелодия, независимо от тъжния текст, звучеше жизнерадостно и весело.

Църквата „Рис“ още стоеше опасана с полицейска лента. Свещеникът обсъждаше с полицията как да проведат празничната служба, за която надвечер предстоеше да се стекат хора.

В Държавната болница в центъра на Осло хирургът остави пациентката в операционната и излезе в коридора. Изхлузи ръкавиците и тръгна към двете жени, седнали там. Страхът и отчаянието не слизаха от вцепенените им лица и той съобрази, че е забравил да си свали маската, за да видят усмивката му.

Мария Мириел слезе от трамвая и пое нагоре по баира към бакалията. Днес щеше да работи само до дванайсет. Тогава затваряха. И довечера беше Бъдни вечер. Бъдни вечер!

Тя си тананикаше наум, че ще го види пак. Беше сигурна. Непременно ще го види пак. Знаеше го от деня, когато той се появи и я отведе от… от всичко онова, за което вече не искаше да си спомня. Добрите сини очи, дългата руса коса. Правите, тесни устни под гъстата брада. И ръцете. Тях гледаше тя най-често. Мъжки ръце, но добре поддържани. Грамадни, малко четвъртити, както скулптурите извайват ръцете на отрудените герои. Но тя си представяше как тези ръце я милват, прегръщат, галят, утешават. И нейните ръце щяха да правят същото за него. Понякога силата на нейната любов чак я плашеше. Напомняше устрема на набъбнала водна стихия, връхлитаща бент. Тя знаеше, че от окъпването до удавянето в любов има една крачка. В момента обаче това не я притесняваше. Защото той изглеждаше като мъж, способен не само да дава, а и да приема обич.

Забеляза, че пред бакалията са се струпали хора. Имаше и спряла полицейска кола. Да не би през нощта да бяха нахлули крадци?

Не, май ставаше въпрос за пътна злополука. Някаква кола се беше блъснала челно в осветителния стълб.

Мария се приближи. Тогава разбра, че вниманието на хората е насочено към стъклената витрина, не толкова към колата. Навярно някой наистина бе разбил бакалията. Един полицай се отдели от множеството и отиде до служебната кола, издърпа радиомикрофон и докладва нещо. По устните тя прочете „мъртъв“, „огнестрелна рана“ и „издирваното волво“.

Негов колега призова с жест присъстващите да се отдръпнат и след като те отстъпиха, Мария забеляза някаква фигура. Първо я взе за снежен човек. После обаче разбра, че е човек, засипан със сняг и облегнат на витрината. Дългата му руса коса и брадата му бяха замръзнали за стъклото и затова стоеше прав. Не й се искаше, но се приближи. Полицаят я заговори и тя направи красноречив жест към ушите и устата си. После му показа личната си карта и посочи магазина. Понякога се колебаеше дали да не си върне старата фамилия — Улсен, но пък, от друга страна, освен един евтин пръстен и дълговете си, той й бе завещал единствено това — екзотична френска фамилия, малко по-вълнуваща от Улсен.

Полицаят кимна и й даде знак да отключи магазина. Тя не помръдна.

Коледната песен в нея замлъкна.

Взираше се в мъжа, сякаш покрит с тънка корица лед, изпод която се виеха фини сини вени. Същински снежен човек, попил кръв. Изпод заскрежените мигли изцъклените му очи се взираха в бакалията. Точно към обичайното й място зад касата, където въвеждаше цените на стоките в касовия апарат, усмихваше се на клиентите, фантазираше си кой какъв е, как живее. Полицаят бръкна в палтото му, извади портфейл, разтвори го, издърпа зелена шофьорска книжка. Но не в нея бе прикован погледът на Мария. Тя гледаше жълтия плик, изпаднал от джоба на мъртвия върху снега. Отгоре, с елегантен, красив, почти женствен почерк пишеше „За Мария“.