Ю Несбьо - Кръв по снега

Затворих очи и опрях глава о стъклото. Отпуснах се съвсем. Бях капнал. Ей сега ще си спомня. Ей сега…

Мракът дойде. Непрогледният мрак. Разпери огромна, черна пелерина и тръгна към мен да ме прегърне.

Беше толкова тихо, че чух мекото щракване съвсем ясно — все едно вратата беше до мен. После се разнесоха стъпки — познати, накуцващи стъпки. Приближаваха. Не отворих очи. Стъпките спряха.

— Улав.

Не отговорих.

Тя се приближи. Докосна ръката ми над лакътя.

— Какво. Правиш. Тук.

Отворих очи. Вторачих се в стъклото. Видях отражението й. Стоеше зад мен.

Зинах, ала не успях да отроня и звук.

— Кървиш. Ли.

Кимнах. Какво търсеше тя тук посред нощ?

Ама разбира се!

Инвентаризацията.

— Твоята. Кола.

С устни и език артикулирах „да“, но не се чу нищо.

Тя кимна разбиращо, вдигна ръката ми и я преметна над рамото си.

— Ела.

Подпирайки се на Мария, закуцуках към колата. Странно — тя изобщо не куцаше. Недъгът й бе изчезнал. Качи ме на седалката до шофьора, а сама седна зад волана. Вратата там още стоеше отворена. Наведе се над мен и разкъса панталона над бедрото. Платът сдаде беззвучно. Извади бутилка минерална вода от чантата си, разви капачката и поля раната.

— Куршум?

Кимнах и сведох глава. Вече не изпитвах болка, но дупката от куршума бе заприличала на мократа уста на риба на сухо. Мария свали шала от врата си и ме помоли да си вдигна крака. Омота шала стегнато и го върза.

— Пристискай. Раната. С. Пръсти.

Завъртя ключа — той още висеше от контакта. Колата запали с меко, благосклонно проръмжаване. Мария даде заден и се отдалечи от осветителния стълб. После пое по улицата.

— Чичо. Ми. Е. Хирург. Марсел. Мириел.

Мириел. Това беше фамилията на нейния наркоман. Как така той и нейният чичо имаха еднаква…

— Не. В. Болница. А. У. Нас.

Облегнах глава на седалката. Тя не говореше като глухоняма. Думите излизаха някак особено, насечено, но не от устата на човек, който не може да говори, а по-скоро… — Французойка. Съм. Извинявай. Но. Не. Обичам. Да. Говоря. На. Норвежки — засмя се тя. — Предпочитам. Да. Пиша. Винаги. Съм. Била. Такава. Като. Дете. Само. Четях. Ти. Обичаш. Ли. Да. Четеш. Улав.

Разминахме се с полицейска кола в отсрещното платно. На покрива се въртеше син буркан. В огледалото го видях да се отдалечава. Или подминаха волвото от разсеяност, или просто не издирваха него.

Бил е неин брат. Онзи наркоман не й е бил гадже. А брат — вероятно по-малък. Затова е била готова да жертва всичко за него. Но защо чичото, хирургът, не им е помогнал в онзи труден момент, защо се е наложило Мария да… Достатъчно. По-късно ще я разпитам по-подробно и ще разбера как се стояли нещата. Сега тя беше усилила парното. От топлото ми се доспа и се наложи да се съсредоточа, за да не се отнеса.

— Според. Мен. Четеш. Много. Улав. Защото. Се. Изразяваш. Като. Поет. Толкова. Красиви. Неща. Изричаш. Когато. Сме. Под. Земята.

Под земята ли?

Клепачите ми почти се затвориха. Полека-лека се досетих какво има предвид. Докато се возехме в метрото. Беше чула всяка моя дума.

Всички тези следобеди в мотрисата, докато си бях мислел, че е глуха, тя ме бе чувала, без да го показва. Като на игра. Затова бе посегнала към ръката ми в бакалията. Защото бе чула любовното ми признание във влака. И е сметнала онази кутия бонбони за сигнал, че най-сетне съм готов да направя крачката от фантазия към реалност. Така ли беше наистина? Нима наистина бях толкова сляп, колкото мислех нея за глуха? Или през цялото време бях виждал истината, просто я бях отричал пред себе си?

Нима наистина през цялото това време бях вървял именно към Мария Мириел?

— Чичо. Може. Да. Дойде. Още. Тази. Нощ. И. Ако. Си. Съгласен. Ще. Хапнем. Френски. Коледни. Ястия. Утре. Печена. Гъска. Малко. След. Коледната. Литургия.

Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих плика. Протегнах го към нея, все още, без да отварям очи. Усетих, че тя го взе, отби встрани и спря. Чувствах се смазан от умора.

Тя започна да чете.

Четеше думите, по които бе покапала моята кръв. Бях накъсал листа на парчета и после ги бях сглобил.

Не звучаха мъртви. Напротив, бяха съвсем живи. И истински. Толкова истински, че „обичам те“ звучеше като единственото правилно нещо, което можеше да се каже. Всеки, чул тези думи, би успял да си представи разказвача: всеки ден ходи в бакалията при момичето, което обича, но не иска да си го признае, защото не желае да обича момиче, същото като него — с недостатъци, с трески за дялане, самопожертвователна, жалка робиня на любовта, която чете по устните, но не говори, която се подчинява и намира възнаграждението си в това подчинение. И въпреки това никога няма да успее да я разлюби. Тя въплъщава всичко, което той не иска. Тя е неговото унижение. И най-хубавото, най-човешкото, най-красивото, което е виждал.