Ю Несбьо - Кръв по снега

Потопих се в света на сънищата.

Тя ме носеше на рамо, тичаше, краката й цапаха през водата. Беше тъмно и вонеше на клоака, инфектирани рани, амоняк и парфюм. От улиците над нас се чуваха изстрели и писъци. През дупките на шахтите проникваха ивици светлина. Ала тя беше неудържима, смела, силна. Достатъчно силна и за двама ни. Тя знаеше как да се измъкнем оттук, защото беше идвала и преди. Да, точно така ставаше в тази история. Тя спря насред кръстопът от отходни тръби, остави ме на земята, каза, че трябва да поразучи и след малко ще се върне. Лежах по гръб, слушах как плъховете наоколо шумолят и се взирах в луната през пречките на шахтата. Към решетката се вкопчваха капки, завъртаха се, блясваха под лунното сияние. Червени, лъскави, тлъсти капки. Отронваха се и политаха към мен. Забиваха се в гърдите ми. Пронизваха ризницата и се впиваха в сърцето ми. Горещи, студени. Горещи, студени. Тази миризма…

Отворих очи.

Изрекох името й. Никой не се отзова.

— Корина?

Надигнах се и седнах в леглото. Бедрото ми туптеше до пръсване. С мъка провесих крак през ръба на леглото и включих лампата. Подскочих от уплаха. Отокът така се бе увеличил, че направо настръхнах. Раната продължаваше да кърви, но всичката изтекла кръв се събираше под кожата.

Под лунната светлина видях, че чантата й още стои насред пода в дневната, но палтото й го няма върху облегалката на стола. Изправих се и куцукайки, се добрах до кухненския плот. Дръпнах чекмеджето, повдигнах кутията с прибори.

Листовете си лежаха на мястото, в плика, непобутнати.

Взех плика и отидох до прозореца. Термометърът отвън показваше, че е стегнал още по-кучи студ.

Надникнах към улицата.

И я видях. Беше излязла да се поразтъпче.

Стоеше в телефонната кабина, приведена, гърбом към улицата и притискаше слушалката към ухото си.

Махнах й, макар да знаех, че не може да ме види.

Мамка му, как болеше това бедро!

Тя окачи слушалката на вилката. Отдръпнах се на крачка от прозореца, за да не ме осветява лампата. Тя излезе от кабината и погледна нагоре към мен. Застинах неподвижен. Тя стори същото. Във въздуха прехвърчаше някоя и друга снежинка. Тя тръгна. Стъпваше с изпънат глезен, като по въже. Прекоси улицата и тръгна по отсамния тротоар. Виждах следите й в снега. Следи на котка. Под косата светлина от уличните лампи краищата на тези следи хвърляха леки сенки. Нужно е толкова малко. Толкова малко…

Тя се промъкна на пръсти в гарсониерата. Лежах в леглото със затворени очи.

Тя си свали палтото. Надявах се да съблече и другите си дрехи и да се мушне при мен в кревата. Да ме подържи за малко в прегръдките си. Нищо повече. И дребните монети са пари. Защото знаех, че тя няма да ме вдигне и да ме понесе през клоаката. Няма да ме спаси. И няма да отидем в Париж.

Вместо да се пъхне под завивките, тя седна на стола в тъмното.

Бдеше. Чакаше.

— Още много ли има, докато дойде? — попитах.

Тя се сепна.

— Буден си.

Повторих въпроса.

— За кого говориш, Улав?

— За Рибаря.

— Имаш треска. Опитай да поспиш.

— Ти му се обади от телефонната кабина.

— Улав…

— Просто искам да знам колко ми остава.

Седеше с наведена напред глава и лицето й тънеше в сянка. Когато пак заговори, гласът й беше различен, по-суров. И въпреки това интонацията звучеше по-чисто в ушите ми.

— Двайсетина минути.

— Добре.

— Как разбра, че…

— По амоняка. Скат.

— Какво?

— Миризмата на амоняк се просмуква в кожата, ако си докосвал рибата скат, особено преди да е преминала обработка. Чел съм го някъде. Причината е, че в месото на ската се съдържа пикочна киселина като при акулите. Или нещо подобно, не си спомням точно.

— Ясно — разсеяно се усмихна Корина.

Нова пауза.

— Улав?

— Да?

— Нищо…

— Нищо лично ли?

— Точно така.

Усетих как шевовете се разкъсват. От раната се надигна смрад на възпаление, на замърсена кръв и гной. Попипах превръзката. Бинтът беше напоен. Отдолу усещах силен натиск. Имаше още много кръв, която напираше да излезе.

— Щом не е лично, какво е? — попитах.

— Има ли значение? — въздъхна тя.

— Обичам историите — отвърнах. — Имам двайсет минути.

— Не става дума за теб, а за мен.

— Какво по-конкретно за теб?

— И аз това се питам.

— Даниел Хофман е бил смъртноболен. Ти си го знаела, нали? Че Бенямин Хофман ще наследи бизнеса му.

— Хвана ме — сви рамене тя.

— Една жена мами без никакви скрупули онези, които се налага, за да се добере до парите и властта?