Ю Несбьо - Кръв по снега

Не можех да го коря. Както казах, самият аз съм склонен да отложа планирана екзекуцията, докато ми се удаде възможност да застрелям въоръжен обект в гръб.

Пукотът отекна из гробището.

Усетих куршума първо като натиск в гърба, после като зъби, впити в бедрото ми. Рани ме под пояса, както постъпих аз с Бенямин. Политнах напред. Ударих си брадичката. Завъртях се и погледнах нагоре — видях насоченото срещу мен дуло на пистолета му.

— Съжалявам, Улав — извини се той. Звучеше ми искрено. — Нищо лично.

„Ако не беше лично, нямаше да ме раниш под пояса“ — помислих си.

— Хитро го е измислил Рибаря — прошепнах. — Знаел е, че ще държа Клайн под око и е поверил задачата на теб.

— Така е, Улав.

— Но защо иска да се отърве от мен?

Датчанина сви рамене. Полицейските сирени приближаваха.

— Обичайното, нали? — отговорих си сам. — Босовете не искат навън да се разхождат живи хора, които знаят нещо разобличаващо за тях. Опичай си акъла, Датчанин. Ти може да си следващият.

— Причината не е тази, Улав.

— Ясно. Рибаря е шеф, а шефовете се боят от хора, готови да ликвидират шефовете си. Защото утре може да се обърнат срещу тях.

— И това не е, Улав.

— Мамка му, не виждаш ли, че кръвта ми изтича, Датчанин! Спести ми гатанките!

Датчанина се прокашля.

— Рибаря каза, че за да нямаш зъб на човек, свитнал трима от твоите хора, трябва да си егати пердето.

Датчанина се прицели в мен, пръстът му се уви около спусъка.

— Сигурен ли си, че и този път няма да засече?

Той кимна.

— Последно желание, Датчанин: да не е в лицето. Моля те.

Видях, че се колебае. После кимна. Леко смъкна пистолета. Затворих очи. Чух изстрелите. Усетих как куршумите ме шибват в гърдите. Две оловни топчета — там, където нормалните хора имат сърца.

„Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка на битката при Стиклеста.“

Железни халки, вплетени една в друга. От колко ли хиляди се състоеше? Неслучайно казах, че с бащата на четирите деца сме квит. Аз платих хонорара на вдовицата му, той ми даде ризницата си. Затова Пине се чудеше защо се потя така. Под костюма и ризата бях облечен като Улав Светия.

Ризницата бе предпазила гърба и гърдите ми. Раната в бедрото обаче беше тежка.

Усещах как кръвта блика оттам на тласъци, докато лежах неподвижно и гледах как задните фарове на черния микробус изтляват в нощта. Опитах се да се изправя. Причерня ми, но някак успях да стана на крака и да се замъкна към волвото, паркирано пред вратата на църквата. С всяка секунда воят на сирените се приближаваше по малко. В многогласието различих минимум една линейка. Когато се е обадил да повика полиция, гробарят се е досетил, че ще е нужна и лекарска помощ. Може да спасят раненото момиче. А може и да го изпуснат. „Може да прескоча трапа — помислих си и дръпнах припряно вратата на волвото. — А може и да пукна.“

Ерик не беше излъгал жена си. Ключовете наистина висяха от стартера.

Криво-ляво се намъкнах зад волана и завъртях ключа. Двигателят простена жално и се предаде. Мамка му, мамка му. Върнах ключа в начално положение и го завъртях пак. Нов стон. Пали де, дявол да те вземе! Какъв смисъл има да произвеждаш коли в северните студове, ако не могат да запалят при няколко градуса под нулата! Ударих с длан по волана. Сините светлини от полицейските буркани озаряваха небето като полярно сияние.

Разгеле! Натиснах газта, отпуснах съединителя и подкарах през снега. Когато волвото пое по леда, зимните гуми с шипове захапаха и ме понесоха към портата на църквата с леко поднасяне.

Изминах сто-двеста метра надолу по улиците между къщите, обърнах, намалих и запъплих пак към църквата. Точно тогава видях сините светлини в огледалото. Дадох мигач, отбих встрани и завих по наклонената рампа на една къща.

Покрай мен минаха две полицейски коли и една линейка. Чух, че се задава поне още една полицейска кола, и изчаках. Бях идвал тук и преди, открих неочаквано. Каква ирония. Точно пред тази къща бях убил Бенямин Хофман. На прозореца на дневната висеше коледна украса, а пластмасови тръбички имитираха запалени свещи и хвърляха уютно сияние върху снежния човек в градината. Значи, онова хлапе все пак бе успяло да го направи. С помощта на допълнително вода или на баща си. На снежния човек всичко си му беше, както трябва: имаше бомбе на главата, безсмислена усмивка от камъчета и ръце от пръчки, разперени, сякаш за да прегърнат целия този шибан свят и всички безумства, които се случваха по него.