Ю Несбьо - Кръв по снега

Корина стана отривисто, отиде до прозореца и надникна към улицата. Запали цигара.

— С изключение на частта за нулевите скрупули, другото е вярно — призна.

Слушах. Цареше тишина. Неочаквано съобразих, че вече минава полунощ. Настъпи двайсет и четвърти декември — навечерието на Коледа.

— По телефона ли се свърза с него? — попитах.

— Отидох му на крака в магазина.

— И той те прие?

Виждах силуета на начупените й устни, докато издухваше дима.

— Той е мъж. Не е по-различен от всички други мъже.

Замислих се за сенките зад матовото стъкло в магазина на Рибаря. Важна среща, бе казало онова момче… За синините по шията й. Бяха съвсем скорошни. Колко сляп може да е един влюбен мъж? Шамарите. Подчинението. Унижението. Тя искаше да я третират така.

— Рибаря е женен. Какво ще ти предложи?

— Нищо — сви рамене тя. — Засега нищо. Но по-нататък нещата ще се променят.

Корина имаше право. Красотата е всесилна.

— Шокира се, когато ме видя да се прибирам, но не защото съм ранен, а защото съм жив.

— И двете неща ме изненадаха. Не мисли, че съм съвсем безчувствена към теб, Улав. Ти беше добър любовник — изсмя се тя. — Първоначално ми се струваше, че не го носиш у себе си.

— Кое?

Тя само се усмихна. Дръпна жадно от цигарата. Огънчето блестеше червеникаво в сумрака до прозореца. Ако случаен минувач вдигнеше поглед към нашия прозорец, щеше да види пластмасова тръбичка, имитираща домашен уют, семейно щастие, коледна атмосфера. И да си помисли: хората горе имат всичко, за което си мечтая. Ето на това му се вика живот. Абе, знам ли… Аз така бих си помислил, за другите нямам представа.

— Кое да нося у себе си? — повторих.

— Характера на властелин, на крал.

— На крал?

— Да — засмя се тя. — А по едно време така се увлече, че се наложи да те спирам.

— За какво говориш?

— За това — тя смъкна блузата от рамото си и посочи синина.

— Не съм ти я причинил аз.

Ръката, с която поднасяше цигарата към устата си, спря във въздуха. Корина ме изгледа изумено.

— Не си ли? А какво, сама ли съм си я причинила?

— Тази синина не е от мен!

— Успокой се, Улав — засмя се нежно тя. — Няма от какво да се срамуваш.

— Аз не посягам на жени!

— Трябва да ти се признае, че доста се дърпаше. Но след като те навих да пробваме, душенето много ти хареса.

— Не! — запуших ушите си с длани.

Виждах как устните й мърдат, ала не чувах нищо.

Нямаше смисъл да я слушам. Тя подменяше истинската история. Преиначаваше събитията.

Устата й продължаваше да променя формата си. Подобно на морска хризантема. Някъде ми бе попаднало, че при морската хризантема един и същи отвор служел и за уста, и за анус. Защо говореше, какво искаше? Какво искаха всички? Бях се превърнал в глухоням, не разполагах с апарат, предназначен да тълкува звуковите вълни, произвеждани безспир от нормалните хора; вълни, които се разстилат над кораловия риф и изчезват. Взирах се в свят, в моите очи лишен от логика, от смислова спойка. В този свят всеки отчаяно се бе вкопчил в отреденото му време, стремейки се на всяка цена да удовлетвори всеки свой патологичен нагон, да притъпи страха си от самота, да надделее в битката със смъртта — битка, която започва от мига, щом узнаем, че сме тленни. Осмислих думите на Мария в друга светлина. Това. Ли. Е. Всичко?

Придърпах панталона си от стола до леглото и го нахлузих. Единият крачол се бе вкоравил от засъхналата кръв. Изправих се с мъка от леглото и тръгнах, влачейки ранения си крак.

Корина не помръдна.

Наведох се за обувките. Прилоша ми, но успях да ги обуя. Наметнах си палтото. Паспортът и билетите за Париж стояха във вътрешния ми джоб.

— Няма да стигнеш далеч — обади се Корина.

Ключовете за волвото бяха в джоба на панталона.

— Раната се е отворила, погледни се.

Дръпнах вратата и излязох на стълбището. Хванах се за парапета и заслизах, подпирайки се на ръце, докато си мислех за малкия загорял паяк, който доста късно осъзнава, че времето за посещение е изтекло.

Излязох навън. Обувката ми вече жвакаше от събралата се кръв.

Тръгнах към колата. Полицейските сирени. Не бяха млъквали. Като далечен вой на глутница вълци между заснежените възвишения, които опасват Осло. Ту се усилваха, ту заглъхваха, преследвайки миризмата на кръв.

Този път волвото запали отраз.

Знаех къде отивам, но улиците изгубиха форма и направление, превърнаха се в огъващи се пипала на медуза. Лъкатушех наляво-надясно, за да ги следвам. Трудно се придвижвах в този гумен град, където всичко се гънеше и гърчеше. Видях червена светлина и ударих спирачка. Мъчех се да се ориентирам. Навярно за миг съм се унесъл, защото ме сепна клаксон зад гърба ми. Светофарът светна зелено. Натиснах газта. Къде се намирах? Още ли бях в Осло?