Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Нима? — кипнах аз. — По какво съдите?

— Още не си ме удушил.

— Пожарът, Гриър…

Усмивката на стареца се стопи.

— Според мен Ноло Теци е дошъл да убие баща ти и е подпалил къщата ти.

Изведнъж времето се върна и аз се понесох към земята през изпълнения с дим въздух. Стиснах очи в опит да се концентрирам отново, да свържа събитията в едно цяло. Пронизваха ме гласове, сякаш ме кълвяха лешояди — шепоти от стаите на съседските къщи. Палеж ли? Допускате ли? Не знам. Далечна вероятност, предполагам. Смахната работа. Тия стари къщи пламват като факли. Освен това, кой, по дяволите, би поискал да причини зло на семейство Барнет? Абсурд. Шшт. Тихо. Нали не искате момчето да ни чуе.

Отворих очи и поех въздух през ноздрите си, а в гърдите ми бушуваха ярост и отвращение.

— Защо? — настоях аз. — Защо му е притрябвало да го прави?

— В случай че оцелея — отвърна Гриър. — И някак успея да предам бележките на баща ти. Твоят старец не бе получил записките, но Крел и Теци не го знаеха. Теци бе длъжен да провери. Вероятно е измъчвал баща ти, преди да го убие, а после за удоволствие е подпалил къщата. Видях израза на очите му, когато се готвеше да ме убие. Определено щеше да му бъде приятно.

Втренчих се в жалкото полуразложено човешко същество, наподобяващо прояден от червеите пън.

— Ами бележките? — попитах бавно.

Гриър въздъхна.

— Не ми отговори, когато те попитах дали вярваш в провидението.

— Подигравате ми се. Не го позволявам никому — заявих и се надигнах от стола си.

— Брей — обади се той. — Никой не е застрахован срещу това.

Запътих се към вратата.

— Сбогом. Тръгвам си.

— Не! — викна Гриър след мен. — Сега играта е в твои ръце, Роло Ебърхарт Барнет младши. Убиецът на баща ти все още е на свобода. Притежаваш ли записките на книжаря, ще намериш и Теци.

Заковах се на място.

Гриър се бе втренчил в мен.

— Но бележките са унищожени!

— Няма начин да са изгорели — възпротиви се Гриър и поклати глава. — В никакъв случай. А на каквото и да се е натъкнал книжарят от Венеция, това не са оригиналните записки. Нищо чудно Да Винчи да е направил копие. Може пък да са втората част от…

— Леонардо — предупредих го аз. — Името му е Леонардо. Не го наричайте Да Винчи. Не е почтително.

— Виж ти, също като твоя старец. Даже още по-настървено.

Пръстите на краката ми неволно се свиха в обувките, а дланите ми се изпотиха.

— Ноло Теци уби италианеца — продължи Гриър. — Изгори го заради бележките, също както постъпи с баща ти.

Нещо вътре в мен се скъса и с един скок се озовах до стареца. Стоях до него, свивах и разпусках юмруци, а гневът ми клокочеше. Погледът ми като свредел се впи в замъглените му очи, дъхът ми надигна кичур излиняла сребриста коса.

Гриър проточи врат, като че искаше да го удуша. След минута се отпусна назад и прошепна:

— Както споменах, получил си подобаващо възпитание. Баща ти се стремеше към кинжала, но алчността ми му попречи. Вече не ламтя за нищо. Какво възнамеряваш да предприемеш?

— Ще известя полицията — отговорих аз, вдигнах слушалката на телефона до леглото му и му я подадох. — Вие ще им разкажете всичко, което ми съобщихте.

Гриър поклати глава.

— Не.

Затръшнах телефона. Звънчето му болнаво проехтя в сумрака на стаята.

— Първо, Крел е много по-силен от полицията — изграчи Гриър. — Второ, тя не ти трябва.

— Не ми казвайте какво…

— Синът на уредник на музей получава диплома по история на изкуството и с какво се занимава? Става каскадьор — орел без криле. Не, не искаш да си тиха вода — продължи Гриър. — Търсиш опасността. Искаш да действаш. Навярно търсиш и възмездие. Това е твоето приключение, младежо, не разбираш ли? Открива ти се възможност да намериш Кинжала на Медичите. Да отмъстиш за смъртта на родителите си. Такава е съдбата ти.

Затворих очи и се разтреперих. Гневът ми пробуди демоните в мен и те затанцуваха яростен танц, който разтресе плесенясалите стени на пещерата, в която лежах в летаргия след нощта на пожара през 1980 г. Изведнъж ме заля изпепеляващата мощ на хиляди слънца, блеснаха сред вцепенената вселена и с огнени букви изписаха думата съдба .

Видях как заостреното острие на кинжала на Леонардо си пробива път през пластовете на времето към мен. Загубих почва под краката си. Зави ми се свят и едва не се изсмях на глас на абсурдността на ситуацията, на необятността на възможностите, които предоставяше. И то с помощта на Хенри Гриър! Загиналия куриер, който всъщност не бе мъртъв.