Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Седях с червено от жегата лице по средата на широкия площад и се опитвах да хвана змията за езика, когато го изплезваше и извиваше насам-натам. Цезар отмяташе назад глава и гръмогласно се изсмиваше на всеки мой опит.

Беше гаден сън. Събудих се прекалено рано, обезсърчен и раздразнен, питайки се за какво, мътните го взели, съм се заиграл на дама.

В сутрешния вестник видях същата статия, отпечатана в „Денвър Поуст“. Изхвърлих го, спретнах си обичайната закуска от овесени ядки, сухи череши и банан и я изядох на кухненската маса, без да усетя вкуса й.

Час по-късно тичах из мъгливите хълмове на Малибу, а влажният студен въздух изпълваше дробовете ми и прочистваше ума ми. Вдишай, издишай. Съсредоточи се. Не забравяй да се смееш. На какво? Живот, смърт, пожар, кинжали, отмъщение, болка… изгаряща болка. Имаш цел. Открий Ноло Теци.

— Ха! — креснах, когато светлините на една приближаваща се кола пронизаха свъсената белота. — Ха! — извиках отново, а свистенето на гумите заглъхна, когато возилото изчезна зад завоя на пътя. Тогава престанах да мисля и всичко си дойде на мястото; отново бягах през джунглата.

След като взех душ, се обадих на Лий — агентката, която организираше пътуванията ми, нейният секси глас никак не подхождаше на слоноподобното й телосложение. Резервира ми място за полета до Милано същата вечер в първа класа с прекачване до летище Марко Поло в Местре, недалеч от Венеция.

Пуснах си диск на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“ и се заслушах, докато си събирах багажа, как Джон Фогърти гръмогласно пее какво е да се родиш край делтата. Няколко чифта чорапи и бельо, джинси, принадлежности за бръснене и миене на зъби, две-три черни тениски, екипа за бягане и некапеща свещ в малък месингов свещник.

Без значение къде се намирам, в кой хотел и в коя страна, винаги запалвам свещ, когато се приготвям за лягане. Мекотата на трепкащото пламъче ми напомня картината „Каещата се Магдалена“ на Жорж ла Тур в Националната галерия — Мария Магдалена е седнала до писалище в стая, осветена само от една свещ.

Облегната на масата, обронила брадичка на едната си ръка, докато деликатните пръсти на другата докосват оскъдно осветеното й чело, Мария се взира в едно огледало, погълната от мисли за морал и опрощение. Топлотата на светлината, играеща по замисленото й лице и диплите на ръкава й, ме омагьосваха още като дете.

Докато лежах в хотелски легла, в които бяха нощували безброй непознати, гледах как свещта ми блещука и търсех утеха в нощния светлик. Да танцуваш в светлината цяла нощ. Едва помнех гласа на майка си.

Затворих куфара, изключих Фогърти и позвъних на Арчи Ферис. Арчи е собственик на специализиран оръжеен магазин с името „Уха!“, от който пазаруваха от филмовата индустрия. Знае как да използва всички произвеждани някога оръжия и притежава повечето от тях.

Освен че се грижи за магазина, Арчи си изкарва добри пари и като технически съветник към много приключенски филми, като снабдява продукциите с оръжия и показва на каскадьорите — мъже и жени — как естествено да боравят с тях. Гони шестдесетте, нисък е метър и осемдесет, над сто и десет килограма и е набит като горила, има космати ръце и кокалчета като на боксьор и в единадесет сутринта четината по лицето му е като небръсната от два дни.

Арчи е от южен Бостън. Постъпи в армията веднага след гимназията. Приеха го в специалните части и стигна до чин сержант. Два пъти беше във Виетнам. Ясно ми бе, че е жертва на войната, макар че не е раняван нито веднъж в стотиците престрелки, в които е участвал. Върна се в родина, която плю на предаността му — почти най-лошото, което може да се случи на един ветеран, особено на Арчи. Верността на Арчи Ферис бе в кръвта му.

Като се върна в Щатите, се отправи към Лос Анджелис, стана ченге и се ожени за първото момиче, което не извръщаше поглед от фланелката с камуфлажна окраска, бойните панталони и кубинките, които не сваляше от краката си. Не пожела да ми каже името й. И дума не обели. Единствено пророни:

— Беше жена със сърце от камък, която не би обикнала никого, дори и собствения си син. — Говореше така, леейки сълзи в чашата си с оранжада.

Синът, за когото ставаше дума, бе Дани — израсна предимно под опеката на бившата на Арчи и върволицата от скапаняци, които тя прибираше.

Арчи обичаше Дани повече от всичко и всички, въпреки че момчето до голяма степен се бе метнало на майка си. Приятелят ми не му отказваше нищо, дори и с полицейската заплата, която получаваше, откакто се уволни от армията. Всъщност той продължи да служи, но вместо да брани гражданите на Съединените щати, се зае да защитава жителите на Лос Анджелис. Бе роден за пазител и такъв щеше да си остане, само дето смъртоносен изстрел улучи Дани при един кръчмарски бой. В този момент Арчи заряза ченгетата заради единствения куршум, който не можа да надхитри.