Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Какво? — сепнах се аз.

— Казах, че татко Крел е бил запален почитател на Леонардо. Притежавал е достойна за много музеи колекция от Леонардовите оръжия и бойни машини, катапулти и други изобретения. Излагал ги е в галерията „Гемалде“ в Берлин точно преди войната. Има и снимка с малкия Вернер до него с три четвърти панталонки. О, мама е убита при съюзническа бомбардировка, когато младият Крел е бил на осем. Говорят, че след това и той и старецът му се чалнали. И двамата са истински ексцентрици, меко казано.

Спомних си, че когато аз бях на осем, с баща ми построихме модел на великолепния мост, проектиран от Леонардо за султан Баязид II, свързващ двата бряга на залива Златния рог в Истанбул.

Лоис продължи:

— Да… я да видим… малкият Крел работел усърдно. На двадесет години завършил машинно инженерство с отлична диплома в берлинската Политехника и сам започнал да конструира оръжия за бащината си компания. По това време вече бил дясна ръка на баща си. Изобретил първия възвратно-откатен механизъм при полуавтоматичните пушки. Натрупал цяло състояние, когато оръжието се наложило на пазара. С две думи, той е милиардер, притежава контролния пакет или е единствен собственик на компании за производство на оръжия и муниции в Германия, Австрия, Белгия, Италия, Чили и Мексико. Явно продава и на добрите, и на лошите. Абсолютно безскрупулен — добави Лоис. — Винаги когато пожелае нещо, да речем нечия компания, я получава. Ексцентрик до немай-къде и става все по-непредсказуем.

— Нещо друго?

— Когато не е със самолета си, пътува със собствения си вагон в края на композицията, на който влак си поиска. Моделът е от типа на Ориент експрес. Нечуван лукс. Има и снимка. Сигурно му е струвал милиони. Истински шедьовър на ар деко. Елегантна… външна платформа май се нарича. Помниш ли Дъмбо 5 5 Дъмбо — летящо слонче, анимационен герой от едноименен филм на Уолт Дисни. — Б.пр. ? Дето накрая стои навън на платформата на собствения си вагон?

Не отговорих. Представях си как Хенри Гриър прескача перилата и полита надолу към прохода Сан Родар. Нещо проблесна в паметта ми. Самият аз го бях прекосявал преди десетина години, когато някакъв тип с лице като клисаво тесто ме взе на стоп от Швейцария до Италия във фолксвагена си.

Лоис се обади:

— Абе… нещо много си мълчалив за сто кинта на минута.

— Извинявай — отвърнах аз. — Малко се обърках.

— Сега намери ли се?

— Не знам — отговорих аз. — Благодаря ти.

— Хей, Огън човек… преди да заминеш…

— Да?

— Да ти кажа, сега съм по-кротка. Може би, след като се върнеш…

Секундното колебание от моя страна бе по-красноречиво от всякакъв отговор.

— Е, хайде — завърши тя. — Предполагам, че е редно да затворя първа.

Преди да успея да отговоря тя го направи.

Върнах слушалката обратно на мястото й… Вернер Крел и баща му. Аз и моят. Леонардо. Бяхме петима. Останахме двама. При други обстоятелства щяхме ли с Крел да пресушим чаши в памет на покойните си бащи и в чест на гения на Леонардо? Щяхме ли заедно да оплачем майките, за които тъгувахме, чиито забравени гласове вече нямаше да ни утешат?

А ако се бяхме срещнали на бойното поле, кой пръв щеше да натисне спусъка?

Бе тъмно и валеше, когато самолетът се спусна от небето и се приземи на пистата на летище Малпенса в Милано. Час по-късно отново бях във въздуха в посока изток към Венеция на борда на миниатюрно копие на летателния апарат, с който бях пристигнал.

През краткия полет до летище Марко Поло успокоявах нервите си, като си мислех за изрисуваните руски матрьошки — като отвориш една, намираш в нея друга, докато най-после стигнеш до не по-голяма от кутрето ти кукла. Представих си, че се намирам на самолет, който се отваря, от него изскача по-малък, аз се смалявам и влизам в него, докато накрая се вмъквам в аероплан с размерите на дива патица, който се устремява към небето, за да се присъедини към ято други птици. По дяволите, летях прекалено дълго.

Скоро багажът ми и аз се озовахме на земята, а оттам — в частно такси, което зацепи развълнуваните води на Канале гранде.

Лий ми бе запазила апартамент в „Грити Палас“ — великолепен хотел с изглед към разкошния канал, някога дом на дож — могъщ властник на Венеция през шестнадесети век.

Вратата към стаята ми бе открехната, пиколото тъкмо оставяше на масата кошница с плодове. Помещението с висок таван бе просторно и пълно с антики, голям персийски килим и богато украсен полилей. Бях приятно изненадан. Лий се бе постарала.