Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Това привлече вниманието й.

— Можете да проверите по интернет — продължих. — „Вашингтон Поуст“. Двадесет и трети юли осемдесета година. Името му бе доктор Роло Ебърхарт Барнет.

— И вие може оттам да сте го прочели — запъна се тя, записвайки данните в бележника си.

Извадих паспорта си и посочих името.

— Не ми се налага да го чета. Бях там.

И двамата замълчахме за момент, докато разгледа паспорта ми, после отново хвърли поглед към мен.

— Кое ви безпокои толкова силно? — попитах.

Устните й потрепериха. Вдигна ръка към устата си. Разбирах, че усеща как губи почва под краката си, и изпитах състрадание към нея. Зачаках, внушавайки й да ми се довери.

След миг тя заговори:

— Вие сте вторият, който идва тук с молба да види… да пита по този въпрос. И то след полицията и репортерите.

Попитах я кой е бил първият. Отговори ми, че не знае.

— Как изглеждаше?

Синьора Роси се наклони напред и покри лицето си с ръце, като че се готвеше да кихне. Надникна през пролуките между пръстите си. Когато седнах на края на бюрото, не се възпротиви.

— Каквото и да споделите с мен — уверих я аз — обещавам да не го казвам на професора. Не желая да ви причиня неприятности. Всъщност ще помогна, ако мога. Погледнете ме в очите. Ще разберете, че говоря истината.

Тя свали ръце, подробно и критично ме огледа, осланяйки се на половин век жизнен опит, който да й каже дали не й поднасям бокал с отрова.

— Добре — съгласи се колебливо. — Беше страховит.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Дрехите, тембърът на гласа…

— Американец ли беше?

— Говореше италиански, но не особено добре и с акцент. Нищо чудно да е бил американец. Имаше невероятно тъмни очи. Косата му бе сресана напред, като на Цезар. А ръцете му… — продължи тя. — Помня, че пръстите му бяха дълги и деликатни като на хирург, а ноктите бяха… лакирани, това е точната дума. Да, бяха намазани с безцветен лак.

Мускулите на стомаха ми се свиха. Ноло Теци наистина съществуваше.

— Нещо друго? — попитах, посочвайки към врата си отстрани.

— Si, si — оживи се синьора Роси. — Имаше… как го наричате… tatuaggio … отстрани на шията си. Змийска глава. — Усетих, че лицето ми се налива с кръв, чувах пулса с ушите си.

Исусе! Теци е бил тук след пожара в книжарницата. Взел ли е записките, или са изгорели в огъня?

— Какво му казахте? — попитах я с всичкото спокойствие, на което бях способен.

— Нищо — прошепна тя. — Разговаря с професор Корта. Оттогава последният е все угрижен. Предупреди ме с никого да не обсъждам бележките. Опитваше се да се свърже…

— С кого? С човека, видял записките? Професор Корта видя ли бележките?

— Не. Той не успя. Единствено…

— Кой? — настоях малко прекалено енергично. Тя покри треперещите си устни.

— Знаете ли къде мога да го открия?

Почти недоловимо кимна.

— Нея. Тя е моя приятелка. Не е на себе си след пожара. Чувства, че я грози голяма опасност и… си взе отпуска.

— У дома ли е? Може би в апартамента си?

— Не.

— Но можете да й предадете съобщение?

Обезсърчително мълчание.

— Синьора Роси, споменахте, че приятелката ви е в опасност. Повярвайте ми, ако човекът с татуираната змия е наблизо, приятелката ви наистина има от какво да се страхува. Дебне я смъртна заплаха. Предайте й, че се налага да говоря с нея. Отседнал съм в „Грити Палас“. Помолете я да ми позвъни по обяд. Тоест в дванадесет…

— Знам какво означава по обяд — бързо изрече тя, присвивайки очи, вперила поглед в мен, за какъвто и да е признак за измама.

Измина секунда.

— По обяд — повторих аз.

Тя кимна.

— Благодаря ви, синьора Роси. — Подадох й ръка.

— Франческа — допълни тя и я пое.

Когато се обърнах да си вървя, някакъв мъж буквално налетя върху мен. Силно изохка и падна назад, изпускайки вестника си, а шапката му хвръкна настрани.

— О, боже, съжалявам! — извиних се аз и му помогнах да се изправи.

Вкопчи се за реверите ми, докато го издърпам на крака. Беше около метър и седемдесет, със слабо като точилка тяло и облечен със скъп шлифер. Докато и двамата посягахме към вестника и шапката му, си чукнахме главите и ме лъхна аромат на одеколон „Олд Спайс“. Изсумтя, докато си прибираше вестника, издувайки инак хлътналите си бузи. Шапката му бе тип „Борсалино“, сива като шлифера му. Намръщено я издърпа от ръката ми.

— Grazie — сопна ми се той и се отдалечи, сгъвайки вестника си.

Излязох на улицата и притиснах ръка отстрани към главата си, където ме наболяваше. Нищожно наказание за собствената ми непохватност. Но бях съумял да придумам синьора Роси да ми се довери. Приближавах се до целта.